Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Драган поклати глава. Беше негов ред да говори, но вече не искаше, трудно беше да се каже защо. Свещеничката прие извинението му, подготви посетителите за прощаването с покойния и даде знак на музикантите.

В същия миг една млада жена от задните редове се изправи и викна: „Спрете, чакайте“. По някаква причина мина известно време, докато хората разберат, че това е Лисбет Саландер. Може би се дължеше на облеклото ѝ. Тя носеше шит по поръчка черен костюм, с който приличаше на момче, макар че бе забравила да се среши. Косата ѝ беше все така буйна и рошава, а и походката ѝ не беше по-смирена, както би подобавало, предвид обстоятелствата. В движенията ѝ имаше нещо агресивно, но въпреки това тя някак парадоксално изглеждаше странно нерешителна. Щом стигна до олтара, сведе глава, без да погледне никого в очите. За миг изглеждаше, сякаш се кани да се върне обратно на мястото си.

– Искаш ли да кажеш няколко думи? – попита свещеничката.

Тя кимна.

– Заповядай. Разбрах, че с Холгер сте били близки.

– Бяхме близки – повтори Лисбет.

След това отново замълча, а из църквата се разнесе шепот. Невъзможно бе да се разчете езикът на тялото ѝ, но повечето хора сметнаха, че Лисбет изглежда или ядосана, или като парализирана. Когато най-накрая заговори, гласът ѝ едва се чуваше.

– По-високо – викна някой.

Тя вдигна поглед и се огледа объркано.

– Холгер беше... мрънкало – каза тя. – Имаше тежък характер. Не проявяваше уважение към хората, които предпочитат да мълчат, затворени в себе си. Не знаеше кога да се откаже. Настояваше на своето и караше най-различни неуравновесени чудаци да говорят и да споделят. Беше достатъчно тъп, че да вярва в доброто у хората, дори и в мен, а това не беше особено популярен възглед. Холгер беше горд, стар глупак, който не приемаше чужда помощ, колкото и да се нуждаеше от такава. Винаги правеше всичко възможно, за да изрови истината, и то не заради самия себе си. И, естествено...