Братя Карамазови

На пейката пред вратата седеше на вечерна хладина лакеят Смердяков и Иван Фьодорович от пръв поглед към него разбра, че и в неговата душа в същност беше заседнал лакеят Смердяков и че именно този човек не може да понесе душата му. Изведнъж го озари прозрение и всичко му стана ясно. Одеве, още от разказа на Альоша за срещата му със Смердяков, нещо мрачно и противно изведнъж прониза сърцето му и веднага предизвика в него ответната злоба. После, по време на разговора, позабрави Смердяков, но все пак той беше останал в душата му и щом се раздели с Альоша и си тръгна сам към къщи, тутакси забравеното чувство почна изведнъж бързо да изплува. „Та нима този нищожен негодник може до такава степен да ме безпокои!“ — помисли си той е непоносима злоба.

Истината е, че Иван Фьодорович действително много беше намразил този човек напоследък и особено през последните дни. Дори самият той бе почнал да забелязва тази нарастваща почти ненавист към това същество. Може би процесът на омраза беше се изострил именно защото отначало, веднага след пристигането на Иван Фьодорович при нас, беше станало обратното. Тогава Иван Фьодорович като че ли прояви изведнъж някаква особена симпатия към Смердяков, намери го дори твърде оригинален. Той самият го свикна да разговаря с него, но винаги го учудваше впрочем особената обърканост или по-точно особената неспокойност на неговия ум и почти не разбираше какво би могло така постоянно и неотстъпно да безпокои „този съзерцател“. Те говореха и по философски въпроси, и дори защо е светила светлина първия ден, след като слънцето, месечината и звездите са били създадени чак на четвъртия ден, и как трябва да се разбира това; но Иван Фьодорович скоро се убеди, че работата изобщо не е в слънцето, месечината и звездите, че слънцето, месечината и звездите, макар и да са интересен обект, но за Смердяков са съвсем третостепенни и че на него му трябва нещо съвсем друго. Така или иначе, във всеки случай започна да се проявява и да проличава едно крайно самолюбие и при това — самолюбие оскърбено. Това никак не хареса на Иван Фьодорович. Оттам и започна неговото отвращение. По-късно в къщи започнаха бъркотиите, яви се Грушенка, почнаха историите с брат му Дмитрий, разни тревоги — те разговаряха и върху това, но макар че Смердяков винаги водеше разговорите за тези неща с голямо вълнение, пак не можеше да се разбере какво иска в същност в случая той. Човек можеше дори да се учуди на нелогичността и объркаността на някои негови желания, които неволно се проявяваха и бяха винаги еднакво неясни. Смердяков все разпитваше задаваше някакви косвени, явно преднамерени въпроси, но за какво — не обясняваше и обикновено в момента, когато разпитваше най-разгорещено, изведнъж млъкваше или минаваше на съвсем друг въпрос. Но главното, което най-накрая окончателно ядоса Иван Фьодорович и го изпълни с такова отвращение, беше отвратителната и особена фамилиарност, която Смердяков с всичка сила започна да проявява към него, и с всеки ден все повече. Не че си позволяваше да бъде невежлив, напротив, говореше винаги извънредно почтително, но така се обърнаха нещата, че той явно взе да се смята накрая, бог знае защо, някак солидарен в нещо с Иван Фьодорович, говореше винаги с такъв тон, сякаш между тях двамата има вече нещо уговорено и все едно тайно, нещо някога казано от двете страни, само на двамата известно, а на другите смъртни, които гъмжат около тях, дори непонятно. Впрочем Иван Фьодорович все пак дълго време не можеше да разбере тази истинска причина за нарастващото у него отвращение и най-после едва напоследък бе успял да я открие. Изпълнен с чувство на погнуса и раздразнение, искаше да мине сега през портичката мълком и без да погледне Смердяков, но Смердяков стана от пейката и вече само по този жест Иван Фьодорович мигом се досети, че той желае да води с него някакъв по-особен разговор. Иван Фьодорович го погледна и се спря, но това, че се спря така изведнъж, а не отмина, както бе пожелал само преди минута, толкова го озлоби, че го побиха тръпки. С гняв и отвращение гледаше той Смердяковата изпита физиономия на скопец, с пригладени коси над слепоочията и с бухнал перчем над челото. Лявото му, малко присвито оченце мигаше и се усмихваше, сякаш казваше: „Къде отиваш, не можеш да отминеш, нали виждаш, ние двамата, умни хора, имаме нещо да си поговорим.“ Иван Фьодорович се разтрепери: