Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Може би ти самият си масон! — изрече внезапно Альоша. — Ти не вярваш в бога — додаде той, но вече с извънредно голяма скръб. Стори му се освен това, че брат му го гледа с насмешка. — И как свършва твоята поема? — попита той изведнъж, свел очи към земята. — Или вече свърши?
— Исках да я свърша така: когато инквизиторът млъква, чака известно време какво ще му отговори пленникът. Тежи му неговото мълчание. Видял е как затворникът го е слушал през цялото време проникновено и кротко, гледайки го право в очите и очевидно не желаейки да възразява нищо. Старикът би искал онзи да му каже нещо, макар и горчиво, страшно. Но той изведнъж мълчаливо се приближава до старика и леко го целува по безкръвната деветдесетгодишна уста. Това е целият отговор. Старецът трепва. Нещо мръдва в ъглите на устните му, той отива към вратата, отваря я и му казва: „Върви си и не идвай повече… изобщо не идвай… никога, никога!“ И го пуска по „тъмните градски стъгди“179. Пленникът си отива.
— А старикът?
— Целувката гори на сърцето му, но старикът си остава със същите идеи.
— И ти заедно с него, и ти? — извика горестно Альоша. Иван се засмя.
— Но това са глупости, Альоша, това е само несмислена поема на несмислен студент, който никога и два стиха не е написал. Защо го вземаш толкова сериозно? Да не мислиш, че ще отида сега право там, при йезуитите, за да се наредя при сонма хора, които поправят неговия подвиг? О, Господи какво ми влиза в работата! Аз ти казах: да стигна само тридесет години — и чашата в пода!
— А нежните листенца, а скъпите гробове, а синьото небе, а любимата жена! Как ще живееш, с какво ще ги обичаш? — извика горестно Альоша. — С такъв ад в гърдите и в главата нима е възможно това? Не, именно ти отиваш, за да се присъединиш към тях… а ако не отидеш — ще се убиеш сам, няма да издържиш!
— Има една сила, която всичко може да издържи! — вече със студена усмивка издума Иван.
— Каква сила?
— Карамазовската… силата на карамазовската низост.
— Това значи да потънеш в разврат, да си смажеш душата в разтление — така ли, така ли?
— Ако щеш и това… само че до трийсет години може би ще го избягна, а после…
— Как ще го избегнеш? С какво ще го избегнеш? Това е невъзможно с твоите мисли.
— Пак по карамазовски.
— С това „всичко е позволено“? Всичко е позволено, така ли, така ли?
Иван се намръщи и изведнъж някак странно пребледня.
— А, ти подхвана вчерашната думичка, от която толкова се обиди Миусов… и с която така наивно изскочи и прекали брат ни Дмитрий? — криво се усмихна той. — Да, може би „всичко е позволено“, щом веднъж е казана тази дума. Не се отричам. Пък и редакцията на Митенка не е лоша.
Альоша го гледаше мълчаливо.
— Аз, брате, си мислех на заминаване, че имам на този свят поне теб — продума изведнъж Иван с неочаквано чувство, — а сега виждам, че и в твоето сърце няма за мен място, мой мили отшелнико. От формулата „всичко е позволено“ няма да се отрека, е, и заради това пък ти ще се отречеш от мене, нали, нали?
Альоша стана, отиде при него и мълчаливо го целуна по устните.
— Плагиат! — извика Иван, като изведнъж изпадна в някакъв възторг. — Ти открадна това от моята поема! Благодаря ти все пак. Ставай, Альоша, да тръгваме, време е и за мене, и за тебе.
179
„тъмните градски стъгди“. — На стр. 262 — „жарките стъгди“. — Неточен цитат от стихотворението на Пушкин „Воспоминание“: „немите градски стъгди“. — Бел. С.Б.