Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
Те излязоха, но се спряха пред входа на кръчмата.
— Виж какво, Альоша — продума Иван с твърд глас, — ако наистина доживея до нежните листенца, ще ги обичам само защото ще си спомням за тебе. Стига ми, че си тук някъде, и няма да ми се отще животът. Стига ли ти това? Ако искаш, приеми го дори като обяснение в любов. А сега ти — надясно, аз — наляво — и стига, чуваш ли, стига. Тоест ако утре не замина (струва ми се, че непременно ще замина) и пак случайно се срещнем, дума не ми продумвай повече на всички теми. Моля те настоятелно. А за брата Дмитрий също, особено те моля, дори не заговаряй с мене никога вече — прибави той изведнъж нервно, — всичко е изчерпано, всичко е обсъдено, нали? А пък аз на тебе от своя страна ще ти дам също едно обещание за това: когато на тридесет години поискам „да разбия чашата в пода“, където и да си, ще дойда още веднъж да поговоря с тебе… ако ще и от Америка, да знаеш. Специално ще дойда. Много ще ми е интересно и тебе да те видя тогава какъв ще бъдеш. Виждаш ли, доста тържествено обещание. А в същност може би се сбогуваме за седем, за десет години. Хайде, върви сега при твоя Pater Seraphicus180, нали умира; ще умре без тебе и ще вземеш да ми се разсърдиш, дето съм те задържал. Довиждане, целуни ме още веднъж, така, и върви…
Иван изведнъж се извърна и си тръгна, без повече да се обръща. Горе-долу както вчера братът Дмитрий беше оставил Альоша, макар че вчера беше съвсем друго. Това странно подмятане прелетя като стреличка през печалния ум на Альоша, печален и скръбен в тази минута. Той почака малко, гледайки подир брат си. Кой знае защо, изведнъж забеляза, че брат му Иван върви някак с полюшване и че дясното му рамо, като се гледа отзад, изглежда по-ниско от лявото. Никога по-рано не беше забелязвал това. Но изведнъж и той се обърна и почти се затича към манастира. Смрачаваше се бързо и почти го обзе страх; у него се надигаше нещо ново, на което не би могъл да отговори. А когато влезе в горичката на скита, пак както вчера се изви вятър и вековните борове мрачно зашумяха около него. Той почти тичаше. „«Pater Seraphicus» — това име той е взел отнякъде — откъде? — мина му през ум. — Иване, клети Иване, кога ли ще те видя пак?… Ето и скита, Господи! Да, да, той, той, Pater Seraphicus, той ще ме спаси… от него и навеки!“
По-късно на няколко пъти през живота си припомняше с голямо недоумение как можа, след като се раздели с Иван, изведнъж съвсем да забрави за брат си Дмитрий, когото сутринта, само преди няколко часа, беше решил непременно да намери и да не си отива, без да го е открил, ако ще дори да не се върне тази нощ в манастира.
VI. Засега още твърде неясна
А Иван Фьодорович, като се раздели с Альоша, си тръгна към къщи, към дома на Фьодор Павлович. Но чудно нещо, изведнъж го обзе непоносима тъга и най-вече, с всяка крачка, колкото повече се приближаваше към къщи, толкова повече тя нарастваше. Чудното не беше тъгата, а това, че Иван Фьодорович не можеше да определи в какво се състоеше тя. Случвало му се беше да тъжи често пъти и по-рано и не беше чудно, че тъгата беше го завладяла в такава минута, когато още утре се канеше да скъса изведнъж с всичко, което беше го привлякло тук, и пак да направи остър завой и да тръгне по нов, съвсем непознат път, и пак съвсем самотен както преди, надявайки се на много, без да знае на какво, очаквайки много от живота, но без да може да определи нищо нито в очакванията, нито дори в желанията си. И все пак в тази минута, макар наистина в душата му да имаше тъга от новото и неизвестното, съвсем не го мъчеше това. „Дали не е отвращение към родителския дом? — помисли си той. — Май е това, толкова ми е опротивял и макар че днес за последен път ще прекрача този отвратителен праг, все пак ми е противно…“ Но не, и това не е. Дали не е раздялата с Альоша и воденият с него разговор: „Толкова години мълчах с целия свят и не удостоявах никого с разговор, и изведнъж надрънках толкова щуротии.“ В същност това можеше да е младежка досада от тази младежка неопитност и тщеславие, досада, че не съумя да се изкаже, и то пред такова същество като Альоша, по отношение на когото несъмнено съществуваха в неговото сърце големи надежди. Разбира се, имаше го и това, тоест такава досада, дори положително я нямаше, но и това не беше, не беше това. „Повдига ми се от мъка, а пък не съм в състояние да определя какво искам. Най-добре да не мисля…“
Иван Фьодорович се опита „да не мисли“, но и това не помогна. Най-вече тая тъга беше досадна и го дразнеше е това, че имаше някакъв случаен, съвсем външен характер; той чувствуваше това. Като че стоеше, стърчеше някъде някакво същество или предмет, също както стърчи понякога нещо пред очите ти и дълго време, зает с работа или в разпален разговор, не го забелязваш, а същевременно явно се дразниш, почти се измъчваш, докато най-после се сетиш да отстраниш проклетия предмет, често съвсем глупав и смешен, някаква вещ, оставена не на място, кърпа, паднала на пода, книга, неприбрана в библиотеката, и пр., и пр. Най-после Иван Фьодорович в най-лошо и нервно настроение стигна бащината си къща и изведнъж на петнадесетина крачки от портата, щом погледна към вратата, моментално се сети какво го мъчеше и тревожеше толкова.
180
Pater Seraphicus, „Ангелоподобен отец“ (лат.) — според някои изследователи Pater Seraphicus е от финалната сцена на Гьотевия Фауст. Това име в устата на Иван е израз на уважение към Зосима, негов противник. — Бел. С.Б.