Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
— Но ако кралят е спасил господин Дьо Безенвал, той ще спаси също така и господин Дьо Фаврас.
— Не, защото това, което можах да направя за единия, вероятно няма да мога да направя за другия. Впрочем господин Дьо Безенвал беше мой човек, както господин Дьо Фаврас е ваш. Нека всеки спасява своите, братко мой, и тогава и двамата ще сме изпълнили дълга си.
И като произнесе тези думи, кралят стана.
Кралицата го задържа за полата на дрехата.
— Сир — каза тя, — все едно дали ще приемате или ще отхвърляте, вие дължите отговор на господин Дьо Фаврас.
— Аз ли?
— Да. Какво ще отговори барон дьо Шарни от името на краля?
— Той ще отговори — каза Луи XVI, освобождавайки дрехата си от ръцете на кралицата, — че кралят не може да позволи да го отвлекат.
И той се отдалечи.
— Господин барон — каза кралицата, — още тази вечер, без да губите нито миг, тичайте при господин Дьо Фаврас и му предайте точните думи на краля: „Кралят не може да позволи да го отвлекат.“ Той да ги разбира или да ви ги обяснява… Вървете.
Баронът, който гледаше на отговора на краля и на препоръката на кралицата като на двойно съгласие, взе шапката си, излезе бързо и се метна в един фиакър, викайки на кочияша:
— Площад „Роаял“, номер двайсет и едно.
42.
Това, което кралицата беше видяла в една гарафа преди двайсет години в замъка Таверне
Като стана от масата за игра, кралят се отправи към групата от младежи, чиито смехове бяха привлекли вниманието му точно преди да влезе в салона. При неговото приближаване настъпи пълно мълчание.
— Е, добре, господа — попита той, — нима кралят е толкова нещастен, че носи тъга със себе си?
— Сир… — прошепнаха младежите.
— Беше ви много весело и смехът беше силен, когато преди малко влязохме аз и кралицата.
После, като поклати глава, каза:
— Горко на кралете, пред които не се осмеляват да се смеят.
— Сир — каза господин Дьо Ламет, — уважението…
— Скъпи Шарл — каза кралят, — когато излизахте от пансиона си в неделите или четвъртъците и аз ви канех на забавите във Версай, нима се лишавахте от смеха, защото бях там? Току-що казах: „Горко на кралете, пред които не се осмеляват да се смеят!“ Сега казвам: „Щастливи са кралете, пред които се смеят!“
— Сир — каза господин Дьо Кастрие, — то е, защото причината, поради която се смеем, няма да се стори от най-смешните на Ваше Величество.
— Но за какво говорехте, господа?
— Сир — каза Сюло и излезе напред, — предавам виновника на Ваше Величество.
— А! Това сте вие, господин Сюло — каза кралят. — Четох последния брой на „Деянията на апостолите“. Внимавайте! Внимавайте!
— За какво, сир? — попита младият журналист.
— Вие си падате твърде много роялист — може да си навлечете неприятности с образа на любовника на госпожица Тероан.
— С господин Попюлюс? — каза, смеейки се Сюло.
— Точно така. И какво стана с героинята на вашата поема?
— С Тероан ли?
— Да… Вече не чувам да се говори за нея.
— Сир, мисля, че на нея й се струва, че нашата революция не върви много бързо и е отишла да задейства тази в Брабант. Ваше Величество вероятно знае, че тази непорочна амазонка е родом от Лиеж?
— Не, не знаех… По повод на нея ли се смеехте преди малко?
— Не, сир, по повод на Националното събрание.
— Охо! Господа! Тогава направихте добре, че станахте сериозни, като ме видяхте. Не мога да позволя да се присмиват на Националното събрание в дома ми. Вярно е — добави кралят, с вид на човек, който се предава, — че не съм у дома си, а у принцеса Дьо Ламбал. И така, значи, без да се смеете или смеейки се съвсем тихо, можете да ми кажете какво ви караше да се смеете толкова високо.
— Кралят знае ли за какво ставаше въпрос днес по време на заседанието на Националното събрание?
— Да, и това дори много ме заинтересува. Не ставаше ли въпрос за новата машина за екзекутиране на престъпници?
— Предложена от господин Гийотен на нацията… Да, сир — каза Сюло.
— Охо! Господин Сюло, вие се подигравате на господин Гийотен, на един филантроп? А така! Но вие забравяте, че и аз съм филантроп.
— О, сир! Разбирам, но има филантроп… и филантроп. Има, например, начело на френската нация един филантроп, който отмени разпитите с изтезания. Него ние уважаваме, обожаваме го. Ние правим нещо повече — обичаме го, сир.