Сейлъмс Лот
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сейлъмс Лот». Краткое содержание книги:
Писателят Бен Миърс е от малцината, които се връщат в градчето. Защо? За да забрави мъката, да се отърси от сянката на миналото и някак си да продължи да живее. Само че вместо забрава там го чака неописуем ужас.
В Сейлъмс Лот се е заселил непознат — въплъщение на зло, унищожаващо не само онези, с които той има досег, но и скъпите им хора.
Безметежното съществуване на местните жители остава в миналото. Разгаря се битка, в която залогът е нещо по-важно от живота. Мнозина ще загинат. докато дойде краят на неописуемия кошмар. И все пак, наистина ли е дошъл?
— Благослови ме, отче, защото съгреших — изрече Бен със странно натежал глас сред стените на тясната кабинка.
— А сега разкажи греховете си.
— Всичките ли? — стресна се Бен.
— Опитай да подбереш същественото — сухо отвърна отец Калахан. — Знам, че до вечерта ни чака доста работа.
Бен се съсредоточи, припомни си за ориентир десетте Божи заповеди и започна. Но колкото и да се стараеше, не ставаше по-леко. Не изпитваше чувство на пречистване, а само тъпото неудобство, че разкрива пред един непознат мизерните тайни на живота си. Ала сега разбираше как този ритуал може да се превърне в страст — болезнена и непреодолима страст, каквато изпитва алкохоликът към чашата медицински спирт или юношата към списанието, скрито зад дъсчената стена на тоалетната. В церемонията имаше нещо средновековно, нещо прокълнато — бълване на душевни нечистотии. Спомни си един епизод от „Седмия печат“ на Бергман. През чумав град крачи шествие на разкаяни грешници, които се самобичуват до кръв с брезови пръчки. Унижението да се разголва по този начин (а някакво извратено чувство не му позволяваше да лъже, макар че можеше да го стори съвсем убедително) превръщаше днешната задача в невъзвратима реалност и той сякаш виждаше отпечатана в съзнанието си думата „вампир“ — не с едър шрифт като в афиш за филм на ужаса, а с дребни, икономични буквички, предназначени за дърворезба или пергаментен свитък. Пред този чужд и непознат ритуал се чувстваше безпомощен, откъснат от своята епоха. Изповедалната кабинка сякаш бе пряко свързана с времената, когато върколаци, инкуби и вещици са били общоприета част от околния мрак и само църквата е предлагала пътеводно пламъче. За пръв път през живота си долови бавния, страховит пулс на вековете и съзря собственото си съществуване като едва мъждукаща искрица сред титаничен строеж, който би тласнал хората към безумие, ако можеха да го видят изцяло. Мат не им бе казал, че отец Калахан си представя църквата като Сила, но в този миг Бен долавяше нещо подобно. Усещаше как сред тая тясна и душна кабинка Силата се стоварва върху му, за да го изложи на присмех — гол и жалък. Усещаше го тъй, както не би го усетил нито един католик, привикнал към изповедите още от най-ранно детство.
Когато излезе навън, откъм вратата на църквата го лъхна благодатен ветрец. Той избърса врата си с длан и усети, че яката му е мокра от пот.
Калахан се подаде от другата страна.
— Още не сме свършили.
Бен безмълвно се върна в кабинката, но не коленичи. Калахан му определи покаяние — по десет пъти „Отче наш“ и „Аве Мария“.
— Не ги знам — каза Бен.
— Ще ти ги дам на картонче — отвърна гласът иззад мрежата. Ще можеш да ги повтаряш, докато пътуваме за Къмбърланд.
Бен се поколеба за миг.
— Знаете ли, че Мат беше прав. Когато каза, че ще е по-трудно, отколкото си мислим. В кървава пот ще се облеем, преди да свършим.
— Да? — въпросително изрече отец Калахан.
Подканваше ли го да продължи или просто се съмняваше? Кой знае… Бен сведе очи и видя, че още държи бонбонената кутийка. От конвулсивно стискане я бе превърнал в безформена каша.
10.
Малко преди един часа всички потеглиха с буика на Джими Коди. Мълчаха. Отец Доналд Калахан беше в празнични църковни одежди, с бяла връхна дреха и бял епитрахил с пурпурни ръбове. Бе дал на всички по едно шишенце светена вода и ги бе благословил с кръстния знак. В скута си стискаше сребърна дарохранителница, където бе сложил няколко късчета нафора.
Най-напред спряха пред кабинета на Джими и той изтича вътре, без да изключва двигателя. Когато се върна, беше наметнал широко спортно сако, за да прикрие револвера на Маккаслън. В ръката си носеше най-обикновен чук.
Бен го гледаше като омагьосан, с крайчеца на окото си забеляза, че и другите са се втрещили. Чукът имаше синкава стоманена глава и дървена дръжка с накрайник от перфорирана гума.
— Грозно нещо, нали? — подхвърли Джими.
Бен си представи как ще замахне с този чук над Сюзън, как ще забие с него кола между гърдите и стомахът му се сви, сякаш се намираше в бавно излитащ самолет.
— Да — каза той и облиза устни. — Грозно е, не ще и дума.
Подкараха към супермаркета в центъра на Къмбърланд. Този път Бен придружи Джими и двамата събраха всичкия чесън от щанда за зеленчуци — дванайсет кутии, пълни с белезникави луковици. Момичето на касата изумено вдигна вежди и подметна:
— Е, момчета, добре, че довечера няма да се разхождам с вас.
Докато излизаха, Бен замислено промърмори:
— На какво ли се дължи ефектът на чесъна против тях? Дали е нещо от Библията, старинно проклятие или…