Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
От галерия D отново се бяхме вмъкнали в проход С, който без съмнение заслужаваше да бъде изследван обстойно впоследствие. Сега обаче, като оставихме вдясно от нас разклонение Е, което водеше към папската канцелария, бяха продължили напред.
Отбелязах вглъбеното изражение, но най-вече мълчанието на абат Мелани. Досетих се, че той обмисля нашите открития и затова реших да го разсея с любопитството, което самият той няколко часа по-рано бе предизвикал в мен.
— Казахте, че Луи XIV никога не е мразил някого повече от Главния интендант Фуке.
— Да.
— И че, ако разбереше, че Фуке, вместо да е умрял в Пинероло, се намира в Рим — жив и свободен, неговият гняв със сигурност е щял да избухне отново.
— Точно така.
— Но защо е тази настървена омраза?
— Това не е нищо в сравнение с беса, който бе обладал владетеля по време на ареста и процеса.
— Не му ли стигна на краля това, че го е свалил от всички постове?
— Не си единственият, който си задава подобни въпроси. И нищо чудно, защото никой все още не е намерил отговор. Аз също. Поне засега.
Загадката на омразата на Луи XIV към Фуке, обясни абат Мелани, била в Париж обект на неспирни дискусии.
— Има няколко неща, които, поради липса на време, все още не съм успял да ти разкажа.
Престорих се, че вярвам на това оправдание. Но знаех, че чак сега, по причината на новото си душевно състояние, Ато бе склонен да ме направи съпричастен към много неща, които по-рано беше премълчал. И така той пак се върна към ужасяващите дни, в които примката на заговора се бе затегнала около врата на Главния интендант.
Колбер започва да плете своите интриги още от деня на смъртта на кардинал Мазарини. Знае, че ще трябва да действа винаги зад прикритието, на фразата за „благото на държавата и на славата за монархията“. Знае също, че не разполага с много време: трябва да се реагира своевременно, докато кралят все още е неопитен в областта на финансите. Луи не знае какво в действителност се е случило при управлението на Мазарини, чиито тъмни машинации му убягват. Единственият, който има достъп до документите на кардинала, е Колбер, господар на хиляди тайни. И докато вече подправя документацията и фалшифицира доказателствата, Змията не пропуска случай да насажда у владетеля, подобно на малки дози отрова, недоверие към Главния интендант. Междувременно заслепява последния с престорени прояви на вярност. Машинацията успява напълно: три месеца преди празненството в замъка Во, кралят вече се готви да нанесе удар на своя Главен интендант на финансите. Има обаче едно последно препятствие: Фуке, който изпълнява също така длъжността на Главен прокуратор, се радва на парламентарен имунитет. Усойницата, представяйки като мотив спешната нужда от пари от страна на краля, убеждава Катеричката да продаде поста си.
Бедният Никола пада в капана — ще спечели един милион и четиристотин хиляди ливри, и веднага след като ги получава, дарява един милион на краля.
— И щом получи парите, кралят каза: „Сложи си оковите сам, със собствените си ръце.“ — спомни си с горчивина Ато, изтърсвайки от ръкавите си малко пръст и поглеждайки с погнуса вече раздърпаната дантела на маншетите си.
— Ужасно! — не се удържах да извикам аз.
— Не колкото си мислиш, момче. Младият крал за първи път изпитваше собственото си могъщество. Това може да се извърши единствено налагайки кралската воля, понякога дори несправедливо. Каква демонстрация на власт би било да насърчаваш най-добрите, вече предопределени за върховете благодарение на личните си качества? Могъщ е само този, който успява да издигне нищожния и завистливия като предводител на мъдрите и добрите, преобръщайки единствено с каприза си естествения ход на събитията.
— Но Фуке нищо ли не подозираше?
— Това е загадка. Той даже бе предупреден от няколко страни, че нещо се крои зад гърба му. Но се чувстваше чист пред съвестта си. Спомням си, че тогава отговори с усмивка, използвайки думите на един свой предшественик: „Главните интенданти са създадени, за да бъдат мразени. Мразени от кралете, които все настояват за още пари за войни и балети, и мразени от народа, който трябва да плаща данъците.“
Фуке, продължи Ато, дори узна, че нещо важно предстои да се случи в Нант, където малко по-късно щеше да бъде арестуван, но не пожела да погледне истината в лицето: убеди сам себе си, че кралят се готви да арестува Колбер, а не него. Веднъж пристигнал в Нант, приятелите му го принудиха да вземе под наем една къща, снабдена с подземен пасаж. Това беше един античен акведукт, който извеждаше на брега, където един натоварен с всичко необходимо кораб щеше да бъде готов всеки миг за отплаване, за да го заведе на безопасно място. През следващите дни Фуке всъщност забеляза, че улиците около къщата се изпълваха постепенно с мускетари. Започна да разбира истината, но повтаряше на своите приятели, че няма да си послужи с бягство: „Трябва да рискувам — не мога да повярвам, че кралят иска да ме унищожи.“