Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Трябва да видим човек, който влиза, за да разберем как действа системата.
Това обаче не се случи. Никой не влизаше. Но и никой не излизаше. Къщата беше тиха и спокойна. И някак самодоволна. Светеха едни и същи лампи, въпреки че покривът вече се очертаваше в светлината на настъпващото утро.
— Ние не ги познаваме — промърмори Търнър.
— Но те имат снимките ни — каза Ричър.
— Дали са ги показали на охраната си?
— Не се и съмнявам, защото говорим за човек, който ръководи разузнаването на цялата американска армия.
— Това означава, че вратата ще си остане заключена — отвърна Търнър. — Само толкова. Няма да ни струва нищо да опитаме.
— Дали това ще ги постави нащрек? Или вече са нащрек?
— Отдавна са нащрек. И сега се взират в нищото.
— Може би не допускат жени.
— В такъв случай би трябвало да изпратят някой, който да ни го обясни. Ако не са ни разпознали, можем да бъдем всякакви. Общински служители например. Ще им се наложи да разговарят с нас.
— Добре — отстъпи Ричър. — Единият от вариантите е да почукаме на вратата. На кое място в списъка е той?
— Някъде по средата.
Пет минути по-късно Ричър попита:
— След какво?
— Според мен трябва да извикаме Агенцията за борба с наркотиците. Или Еспин от Седемдесет и пета част. Или градската полиция. А може би всички накуп, плюс ФБР, което трябва да се заеме с финансовата страна на нещата.
— Ти си командирът.
— Искам официален арест.
— Аз също.
— Наистина ли?
— Защото ти го искаш.
— Това ли е единствената причина?
— Винаги съм предпочитал законния арест, когато е възможен. Не съм варварин.
— И без това не можем да останем повече тук. Вече се съмва.
И наистина беше така. Слънцето вече надничаше иззад далечния хоризонт, а полегатите му лъчи хвърляха абсурдно издължени сенки върху къщата. Небето придобиваше обичайния си син цвят. Денят обещаваше да е хубав.
— Хващай телефона — рече Ричър.
— На кого да позвъня най-напред?
— На Лийч. Ще бъде добре, ако именно тя осъществява координацията. Иначе ще се получи като при кийстоунските полицаи, ония смешници от немите филми.
Търнър извади от джобовете си два телефона — нейния и на Шраго. Провери дали е избрала правилния, включи го и се обърна с гръб към улицата, готова да набере номера. Слънцето я огряваше със златистите си лъчи.
После зажужа телефонът на Шраго, кацнал върху каменната основа на оградата. Шантавата птича песен беше изключена, но не и вибрацията. Получи се истинско шоу, защото апаратчето започна да подскача по камъка със сърдито жужене, сякаш си избираше посока. Върху светналия дисплей отново се изписаха думите _входящо повикване_ и _дом_.
Жуженето се повтори осем пъти, после прекъсна.
— Съмна се — промърмори Търнър. — Явно това е крайният срок. Определен предварително от някого или по тяхно хрумване. Трябва да са здравата разтревожени. Мисля, че след този опит ще се откажат да го търсят.
Останаха да наблюдават къщата още една минута. В момента, в който понечиха да й обърнат гръб, единият от горните прозорци се освети от жълтеникав проблясък, като от старомоден фотоапарат. После прозвучаха два приглушени изстрела. Почти едновременно, така че едва ли бяха произведени от едно и също оръжие — по-вероятно двама стари мъже бяха дръпнали спусъците, след като бяха преброили до три.
> 69
В продължение на една зловещо дълга минута не се случи нищо. После черната врата отскочи встрани и от нея се изсипаха куп мъже в различна степен на готовност — част от тях напълно облечени и спретнати, други не съвсем, трети все още подпухнали и с измачкани дрехи. Все възрастни бели мъже, осем-девет на брой. С тях се бяха смесили половин дузина младежи с униформи на хотелски пикола и един с черно поло, вероятно операторът на системата за видеонаблюдение. На тротоара всички позабавяха крачка да се посъвземат, а след това тръгваха спокойно, сякаш нямаха нищо общо с къщата, която току-що бяха напуснали. Един от тях, облечен в костюм, мина покрай Ричър с възможно най-невинната физиономия.
Ричър и Търнър тръгнаха в противоположна посока, пробивайки си път сред тълпата. На прага на черната врата се сблъскаха с двама закъснели и полуоблечени гости, след което се озоваха в просторно и хладно фоайе с бледожълти стени, бронзови свещници и стенни часовници, тъмен махагон и голям маслен портрет на Джордж Уошингтън.