Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Търнър не каза нищо.
През следващите десет минути продължиха да наблюдават къщата. Небето зад нея започваше да просветлява. Съвсем слабо, почти незабележимо. Нова зора, нов ден. После на тротоара се появи още един мъж в костюм. Подобен на първия — възрастен, изтупан, с розово лице, ведър и щастлив от живота. Никакви следи от стрес, никакво бързане. Необременен от грижи и тревоги. Той пое по следите на предишния, към Пи Стрийт. Крачеше леко и свободно, с вдигната глава, леко усмихнат, самодоволен. Като господар на Вселената, в която всичко е наред.
— Чакай малко — сепна се Ричър.
— Какво?
— Монтеки.
— Той ли е това? Лийч не се обади.
— Не, този клуб е собственост на Монтеки. Или на него и Скъли.
— Откъде знаеш?
— Съдя по името: Къщата на гълъбите. Сигурно го е измислил Ромео. Оказва се, че този човек е слаб разузнавач. Защото е самонадеян. Не е могъл да устои.
— Да устои на какво?
— Да не слага това име. Защо според теб е пуснал Задран да се прибере обратно в планините?
— Заради миналото му.
— Напротив, въпреки миналото му. Защото е знаел кой е той и кои са братята му. Те са му простили и са го приели обратно. Но Задран не се е поправил, а просто си е избрал нова роля. По-скоро братята му са му дали тази роля. Част от сделката им с Монтеки, която е била двупосочна.
— Каква сделка?
— Хората помнят, че Уилям Уърдсуърт е живял със сестра си Дороти, но забравят, че там са били още съпругата му и нейната сестра, плюс куп деца — мисля, че за четири години са им се родили три.
— Кога е било това?
— Преди повече от двеста години.
— Но защо изобщо говорим за него?
— Оригиналната Къща на гълъбите е била малка варосана къщичка, твърде тясна за седем души. По тази причина са се преместили и там се е нанесъл друг човек.
— Кой?
— Казва се Томас де Куинси. Още един писател. По онова време е бъкало от писатели. Всички са били приятели помежду си. Уърдсуърт е живял в къщичката само шест години, докато Де Куинси е изкарал единайсет. Което я прави повече негова, отколкото на Уърдсуърт. Но въпреки това всички я знаят като „дома на Уърдсуърт“. Може би защото е бил по-добър поет.
— И?
— Чакай — вдигна ръка Ричър. — Виж там.
Вратата отново се отваряше. На улицата се появи трети мъж. Гъста посребрена коса, безупречна прическа. Розово лице, обръснато и свежо. Костюм за три хиляди долара, искряща от белота риза. Копринена вратовръзка с красив възел. Вероятно политик. За миг остана на място, после вдиша дълбоко утринния въздух и тръгна в същата посока като предишните двама. Спокоен, безгрижен, излъчващ ведрост. Не след дълго стигна до Пи Стрийт и изчезна от погледа им.
— Заключения? — каза Ричър.
— Същите, които вече направихме. Това е убежище за изтънчени възрастни джентълмени с някакво свое хоби или страст.
— Какво се връща у дома заедно с оръжията?
— Не знам.
— С какво се прехранват братята на Задран?
— Работят в семейната ферма.
— Какво отглеждат в нея?
— Мак — отвърна Търнър.
— Точно така — кимна Ричър. — И са поверили роля на Задран. Той е техният търговец, тъй като има връзки където трябва. А какво е писал Томас де Куинси?
— Стихове?
— Най-известната му творба е автобиографична книга, наречена „Изповеди на един английски пушач на опиум“. Това е правил в Къщата на гълъбите цели единайсет години. Освобождавал се е от всекидневното напрежение, пушейки опиум. После седнал и написал тези мемоари.
— Иска ми се да можех да разгледам тази къща — каза Търнър.
Ричър беше влизал в Къщата на гълъбите в Англия. Беше си платил входната такса, а след това беше навел глава, за да мине под ниската рамка на вратата. Не бяха необходими никакви други усилия. Но влизането в новата Къща на гълъбите щеше да е много по-трудно. Проникването в такива сгради не беше проста работа — момчетата от Делта Форс и „тюлените“ тренираха за това през цялата си кариера.
— Виждаш ли камери? — попита Ричър.
— Не, но със сигурност има — отвърна Търнър.
— А звънец?
— Няма звънец. Само чукало. За по-голяма автентичност. Вероятно има такива изисквания за старинните сгради в района.
— В такъв случай камерите са задължителни. Едва ли отварят на всяко почукване, без да проверят кой е.
— Което предполага помещение с монитори и някаква система за дистанционно отваряне. За това е достатъчен един човек. А дали има охрана?
— Със сигурност има обслужващ персонал. Дискретни младежи в тъмни костюми. Нещо като стюарди, които съвместяват и функциите на охрана. Предполагам, че камерите са малки — вероятно с фиброоптични обективи, вградени в стените. Десетки на брой. Това ми подсказва логиката. Някой все пак трябва да държи под око онова, което се случва в тази къща.