В името на любовта

— Е, ще излезеш ли с мен следващия уикенд?

— Не!

— Жалко. – Появи се сервитьорът и Пол му подаде кредитната си карта.

До масата им се спря един режисьор, когото и двамата познаваха. Тримата побъбриха малко и когато портиерът докара колата на Пол, Лора предположи, че въпросът със срещата е приключен. Но Пол много бързо разсея заблудата й.

— Лосанджелиският камерен оркестър ще свири през следващия уикенд в „Ройс Хол” – подхвана той, когато потеглиха от ресторанта. – Мисля, че трябва да отидем. Освен ако не предпочиташ да те заведа на мача на „Доджърс”.

Две от любимите й развлечения.

— Нищо не разбирам. Ти си професионалист до мозъка на костите. Знаеш, че нямам право да се срещам с клиент извън работата, особено толкова важен.

— Хареса ми последната част с „важния” клиент.

— Говоря сериозно. Очаква те голяма кариера и аз искам да участвам във всеки етап от развитието й.

Пол сви на север към булевард „Бевърли Глен”.

— Ако не беше моя агентка, щеше ли да се срещаш с мен?

На секундата и без да се замисля!

— Вероятно не. Двамата сме твърде различни.

— Защо постоянно го повтаряш?

— Защото ти си хладнокръвен и благоразумен. Обичаш реда. Кога за последен път си забравил да платиш сметката за кабелната телевизия или си разлял вино върху дрехите си?

Тя посочи малкото петно върху копринената си пола. В същото време побърза да прикрие скъсания подгъв, навярно го бе закачила на стола по време на вечерята. Искаше да докаже правотата си, без да изглежда като пълна мърла.

— Това е едно от нещата, които харесвам у теб – заяви Пол изненадващо. – Ти си толкова погълната от разговора, че не обръщаш внимание на това, което правиш в момента. Ти си добър слушател, Лора.

Както и той. Начинът, по който я гледаше по време на вечерята, я бе накарал да се почувства най-очарователната жена на света.

— Не разбирам – промърмори Лора. – Откъде се взе този внезапен интерес?

— Не е толкова внезапен. Ти беше моя дама на сватбеното парти, забрави ли?

— Онова беше делова среща.

— Нима?

— Така мислех.

— Излъгала си се – заяви Пол. – В деня, когато се нахвърли върху мен и ми наговори всички онези неща, нещо се случи с мен. Все едно се откъснах от котва, за която съм бил привързан от много години. Ти ми отвори очите за Джорджи и оттогава нищо не е същото. – Ъгълчето на устата му се изви в лека усмивка. – В случай че не си забелязала, аз винаги съм напрегнат. Ти ми действаш успокоително, Лора Муди. Чувствам се добре с теб и мога да се отпусна. О, и освен това харесвам тялото ти.

Лора прихна. Откъде се вземаше цялото това обаяние? Не му ли стигаше, че е умен, красив и много по-мил, отколкото някога си бе представяла?