По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Накрая Бергер кимна одобрително и каза:
— Покривай го.
Задъхан, войникът отстъпи назад, вдигна автомата си и зае поста си пред вратата.
По заповед на Бергер останалите трима войници освободиха Пендъргаст от оковите и той тежко падна на пода. Докато войникът с автомата не откъсваше поглед от него, двама от войниците вдигнаха Пендъргаст на крака и му сложиха окови на китките и глезените, както и колан на кръста. Третият ги завари с ацетиленовата горелка. Накрая прокараха две вериги от оковите на ръцете до тези на краката и когато приключиха, погледнаха Бергер за нови заповеди.
— Свободни сте — каза им Бергер.
Тримата се обърнаха към изхода.
— Момент — спря ги Бергер. — Оставете ми горелката. Ще ми потрябва.
Третият войник остави раницата с горелката и двете бутилки на пода и тримата излязоха. Войникът с автомата затвори вратата и отново застана на поста си.
Бергер извади от чантата си къс бич с метален връх и изгледа преценяващо пленника. Беше висок, слаб и явно без сили, ръцете му бяха увиснали от тежестта на веригите. Главата му бе клюмнала, русата му коса висеше, от носа и устата му течеше кръв. Кожата му бе сива и почти прозрачна, духът му явно беше пречупен.
Това нямаше значение. Бергер щеше да го съживи преди края — здравата да го съживи.
— Преди да започнем — каза той, — има нещо, което трябва да знаеш. Бях избран за тази задача, защото ти уби брат ми по време на Vergeltung. В нашето общество на пострадалите винаги се дава възможност да постигнат удовлетворение, като въздадат справедливост на виновника. Мое право и дълг е да те накажа и аз приемам с благодарност това предизвикателство. — Кимна към тялото на Егон, проснато в ъгъла като някакъв гигантски паяк. — Ще има да си мечтаеш за милостива смърт като неговата.
Пленникът като че ли не го чу, което засили гнева на Бергер и той нареди на войника:
— Изкарай го напред.
Войникът опря своя „Щурмгевер 44“ на стената, отиде до Пендъргаст и го бутна грубо към Бергер. После се върна при вратата, взе автомата и отново го насочи към пленника.
— Пендъргаст — каза Бергер и потупа агента по гърдите с бича. — Погледни ме.
Измъченият пленник вдигна глава. Погледът му се фокусира върху Бергер.
— Първо ще изкопаеш гроба си. После ще страдаш. И накрая ще бъдеш погребан, може би жив, може би не. Още не съм решил.
Никакъв признак, че го е разбрал.
— Вземи кирката и лопатата. — Бергер посочи ъгъла на помещението.
Войникът подсили заповедта, като вдигна автомата и кресна:
— Beweg Dich!
Пленникът бавно се затътри към ъгъла. Оковите му дрънчаха, веригите се влачеха по пода.
— Копай тук. — Бергер начерта с тока на обувката си груб правоъгълник във вулканичната пепел. — По-бързо! Spute Dich!
Докато Пендъргаст копаеше, Бергер стоеше на безопасно разстояние, извън обсега на инструментите. Гледаше как пленникът вдига кирката и замахва немощно, отново и отново, докато не успя да пробие горния слой пепел. Беше му неудобно, оковите му пречеха и късите вериги ограничаваха движението на ръцете му. Когато движенията му се забавиха, Бергер пристъпи напред и му нанесе няколко енергични удара с бича, за да го мотивира. Като пъшкаше от усилията, затворникът взе лопатата и започна да изхвърля пръстта. По едно време се подпря на лопатата и промърмори, че трябва да си почине. Бергер отвърна на молбата му с ритник, който го просна на пода. Това малко го съживи.
— Никакво спиране! — каза Бергер.
Копаенето на гроба напредваше бавно. Пленникът работеше упорито, веригите дрънчаха и тракаха, лицето му бе маска на пълна апатия и физическо изтощение. Това, помисли си Бергер, е човек, който осъзнава, че се е провалил, който иска само едно — да умре. И щеше да умре.
Мина цял час и накрая търпението на Бергер се изчерпа.
— Достатъчно! — извика той. — Schluss jetzt!
Гробът беше дълбок само седемдесет и пет сантиметра, но Бергер изгаряше от нетърпение да продължи със следващия етап. Пленникът стоеше на ръба на дупката и чакаше. Бергер се обърна към войника и каза на немски:
— Прикривай ме, докато работя върху него. Никакви рискове. Случи ли се нещо, застреляй го.
Войникът направи няколко крачки напред и вдигна автомата.
— Пусни лопатата — нареди Бергер.
Пленникът пусна лопатата и остана да стои с отпуснати ръце и наведена глава в очакване на края. Бергер пристъпи към него, взе лопатата, събра сили и замахна. Разнесе се тъп удар и пленникът рухна на колене. Бергер опря подметка на гърдите му, блъсна го назад и го просна по гръб в гроба. След като се увери, че войникът държи пленника под прицел, Бергер вдигна раницата с горелката и тежките бутилки с ацетилен и като държеше дюзата нагоре като свещ, запали горелката. Тя оживя и ярката бяла светлина изпълни килията с резки сенки.