![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
„Разбира се, Джон е убил своя дракон, но не вярвам, че Игджарджук е умрял. Колкото повече мисля за това, толкова съм по-сигурен. Кръвта му не би ме накарала да се чувствам така, ако беше умрял. А и не съм достатъчно силен да го убия дори с меч като Трън“.
Но странното беше, че макар и да бе казал на всички точно какво бе станало на Урмшайм и какво мислеше той за всичко това, все още някои хора, които сега живееха на Камъка на раздялата, го наричаха Убиеца на дракони, усмихваха му се и му махаха, когато минаваше. И въпреки че се опитваше да не обръща внимание на този прякор, хората като че ли приемаха сдържаността му за скромност. Дори бе чул една от новите заселнички от Гадринсет да разправя на децата си приказка, която включваше описание на драконовата глава, отрязана от тялото със силния удар на Саймън. Съвсем скоро истината нямаше да има никакво значение. Хората, които го харесваха — или по-скоро харесваха приказката, — щяха да започнат да разправят, че той с една ръка е заклал огромния снежен дракон. Тези, които не се интересуваха от него, щяха да казват, че цялата история е лъжа.
Мисълта за хората, разправящи лъжливи истории за живота му, го ядосваше не на шега. Това някак си принизяваше нещата. Не толкова предполагаемите отрицатели — те никога не можеха да му отнемат онзи момент на чиста тишина и спокойствие в Урмшайм, — а другите, които преувеличаваха и опростяваха нещата. Онези, които описваха всичко като история на безгрижна храброст, с някакъв въображаем Саймън, който посичаше драконите просто защото можеше, или защото драконите са зли, зацапваха с мръсни пръсти една неопетнена част от душата му. Имаше още толкова много неща в този случай, още толкова много бе му разкрито в помръкналите, безизразни очи на звяра, в собствения му смутен героизъм и изгарящата черна кръв… кръвта, която му бе показала света… света…
Саймън се стегна. Бе започнал отново да клюма. За Бога, сънят е предателски неприятел. Не можеш да застанеш срещу него и да се бориш. Той те изчаква да погледнеш настрана и тихо се прокрадва. Но той бе дал дума и сега, когато вече бе мъж, тази дума трябваше да е негов тържествен обет. Трябваше да остане буден. Тази нощ беше особена.
На разсъмване армиите на съня го бяха тласнали към драстични мерки, но не бяха успели да го победят. Когато Джеръмайъс влезе в Обсерваторията със свещ в ръка, целият напрегнат, намери Саймън седнал с кръстосани крака в почти замръзнала локва. Мократа му червена коса бе провиснала в очите му, белият кичур, който я прорязваше, бе вкочанен като ледена висулка. Слабото лице на Саймън беше озарено от ликуваща усмивка.
— Излях целия мех на главата си — каза гордо той. Зъбите му тракаха толкова силно, че Джеръмайъс трябваше да го накара да повтори. — Излях водата на главата си. За да не заспя. Какво правиш тук?
— Време е — каза другият младеж. — Вече се съмва. Време е да дойдеш.
— Аха. — Саймън изпъшка и се изправи. — Бях буден, Джеръмайъс. Не заспах нито за миг.
Джеръмайъс кимна и се усмихна предпазливо.
— Браво, Саймън. Хайде ела. При Странгиард има огън.
Саймън — беше по-слаб и по-измръзнал, отколкото си мислеше, прегърна мършавите рамене на юношата за опора. Джеръмайъс беше толкова слаб, че на Саймън му беше трудно да си го спомни такъв, какъвто беше някога: тлъстичкото чираче на свещаря, с тройна гушка, винаги намусен и потен. Но въпреки измъчения израз, който се мяркаше от време на време в очите му, обкръжени с тъмни сенки, сега Джеръмайъс изглеждаше тъкмо такъв, какъвто беше — хубав млад камериер.
— Огън? — Мисълта на Саймън най-после долови смисъла на думите на приятеля му. Той беше съвсем замаян. — Ама голям? А има ли и храна?
— Огънят е много хубав. — Джеръмайъс беше много важен. — Научих нещо… долу при пещите. Как се пали хубав огън. — Той бавно поклати глава, сякаш замислен за нещо, после вдигна очи и погледна Саймън. Сянка пробяга в очите му — като заек, подгонен из тревата, после плахата му усмивка се върна. — Колкото до храната — няма, разбира се, че няма. Поне засега няма и ти го знаеш много добре. Но не се тревожи, прасе такова, може би ще получиш коричка хляб тази вечер.
— Ти си прасе — каза Саймън ухилено и нарочно така се отпусна на рамото му, че Джеръмайъс се препъна. С много ругатни и взаимни обиди двамата успяха да не се катурнат на ледените каменни плочи. Заклатушкаха се през вратата на Обсерваторията и излязоха в бледия сиво-виолетов отблясък на зората. Слънцето всеки миг щеше да огрее върха на Камъка на раздялата, но не пееха никакви птици.