Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Саймън внезапно се оказа тласкан от нахлуващата тълпа напред към Дома на раздялата. Стрелна се надолу през проблясващата нощ, минаваше бързо покрай каменните стени и през ярко осветени зали, сякаш беше безтелесен. Не чуваше никакъв звук освен непрекъснато свистене в ушите си. Погледнати отблизо, образите пред него се променяха и контурите им се размиваха, сякаш светът беше леко изкривен. Той затвори очи, но откри, че сънуващият му двойник не може да премахне тези видения. Можеше само да ги гледа като безпомощен фантом.

Десетки фигури стояха край голяма маса. Глобуси със студен огън бяха поставени в ниши на всяка стена и сините им, огненооранжеви и жълти отблясъци хвърляха дълги сенки по релефните гравирани стени. Още повече и по-дълбоки сенки хвърляше предметът върху масата — конструкция от концентрични сфери като големите астролаби, които Саймън често бе лъскал при доктор Моргенес — но вместо от месинг и дъб, този беше направен изцяло от линии от преплетена светлина, сякаш някой беше нарисувал с течен огън странни форми във въздуха. Фигурите, които го заобикаляха, бяха неясни, но все пак Саймън знаеше съвсем сигурно, че са сити. Не би могъл да сбърка тези птичи пози нито тази копринена грация.

Една жена в небесносиня роба се наведе над масата и умело начерта с пламък от пръста си добавка към светещата конструкция. Косата й беше по-черна от сянка, по-черна дори от нощното небе над Сесуад'ра — облак тъмнина около главата и раменете й. За момент Саймън помисли, че може да е Амерасу, макар и много по-млада. Но въпреки че в нея имаше много общо със спомена му за Първата баба, имаше и много, което се различаваше.

До нея стоеше белобрад мъж в издуваща се кървавочервена роба. Две неща, които приличаха на бледи разклонения на еленови рога, стърчаха от челото му и сърцето на Саймън се сви — бе виждал нещо подобно в други, по-неприятни сънища. Брадатият мъж се наведе напред и каза нещо на жената. Тя се обърна и добави към рисунката нова завъртулка.

Саймън не можеше ясно да види лицето й, но виждаше жената, която стоеше срещу нея, съвсем ясно. Лицето й беше скрито зад сребърна маска, останалата част от фигурата беше под ледено бели роби. Сякаш в отговор на чернокосата жена, Кралицата на норните вдигна ръка и проряза черта от мъждукащ огън през цялата конструкция, след това отново размаха ръка и хвърли мрежа от нежно димяща алена светлина над най-външния глобус. До нея стоеше мъж и спокойно наблюдаваше движенията й. Беше висок и плещест, облечен в покрита с шипове обсидиановочерна броня. Не беше с маска — нито сребърна, нито друга, но въпреки това Саймън не можеше да види добре чертите му.

Какво правеха те? Дали това беше Раздялата? Защото съвсем сигурно той наблюдаваше едновременно сити и норни, събрали се на Сесуад'ра.

Неясните фигури заговориха по-оживено. Кръгови и кръстосани огнени линии хвърчаха във въздуха около сферите и увисваха в нищото, ярки като остатъчния образ на профучали огнени стрели. Думите като че ли станаха груби; зрителите сякаш жестикулираха с гняв, какъвто Саймън не бе виждал у безсмъртните, които познаваше; приближиха се до масата и наобиколиха главните четирима — но и сега той не чуваше нищо, освен глух рев, като от вятър или бурна вода. Глобусите от пламък в центъра лумнаха, развълнуваха се като близнат от вятъра огромен огън.