Колекционерът на татуировки [bg]

Щрак.

В халогенната светлина металният ковчег сякаш се свиваше и стягаше около нея.

„Продължавай!“

Извади от джоба си лепкава ролка за събиране на кучешки косми и я прокара по пода на тунела, преди да продължи. Ако убиецът и жертвата са се борили в това тясно пространство, имаше голяма вероятност да са останали улики, затова тя обръщаше специално внимание на цепнатините и неравностите, където можеше да са се задържали частици.

Спомни си един виц, който бе чула преди години: „Отидох в болницата да си направя скенер. Исках да разбера дали имам клаустрофобия“.

Хуморът и съсредоточаването върху задачата обаче не й помагаха да преодолее паниката.

Бе пропълзяла едва една трета от разстоянието, когато страхът като с леден нож прониза корема й.

„Бягай, бягай, бягай!“

Зъбите й затракаха въпреки жегата.

— Отлично се справяш, Сакс — чу гласа на Райм от слушалките.

Тя беше благодарна за опита да я успокои, но не й трябваше чужда помощ. Намали звука на радиостанцията.

Още няколко педи напред. „Дишай, дишай. Съсредоточи се върху задачата.“

Сакс се опитваше. Но ръцете й се разтрепериха и тя изпусна ролката. Издрънчаването на дръжката върху металния под на тунела спря дъха й.

Изведнъж лудостта на страха я обхвана. Представи си, че убиецът е зад нея. Че някак я е издебнал хванат за тавана на обслужващото помещение и сега се е спуснал. „Защо не погледна нагоре, когато влезе? Нали винаги оглеждаш тавана, когато изследваш местопрестъпление. По дяволите!“

Нещо я подръпна.

Тя се вцепени.

Това — дали беше чантата с екипировка? Не — извършителят! Искаше да я върже тук. И после да запълни тунела с пръст, бавно, започвайки откъм краката й. Или да го наводни. Тя бе чула капането на вода в помощното помещение; имаше тръби. Той щеше да махне тапата, да отвори някоя клапа. Щеше да се удави, крещейки от ужас в издигащата се вода, неспособна да помръдне напред или да се върне.

Не!

Това, че подобен сценарий е невъзможен, беше без значение. Страхът правеше невероятното, дори невъзможното, да изглежда повече от постижимо. Страхът сега бе с нея в тунела — дишаше, целуваше я, пипаше я, обгръщаше тялото й с подобни на червеи ръце.

„Стига глупости! Най-реалната опасност е, ако някой стреля по теб, когато излезеш от другия край, а не да се задушиш, погребана от въображаем престъпник с въображаема лопата — смъмри се Сакс. — Няма риск тунелът да се срути и да те смачка като мишка в смъртоносната прегръдка на боа. Това — няма — как — да — стане.“

Но точно тази представа — змия, стиснала мишка — се загнезди в главата й и паниката се засили.