Дъщеря на съдбата [bg]

— Какво правиш тук? Ранена ли си? — възкликна Тод.

— Изгубих се. Ще ме заведете ли вкъщи? Джейкъб Тод почисти лицето й с кърпата си, огледа я набързо и установи, че видимо й няма нищо, а кръвта навярно е от самобичуващите се.

— Ще те заведа в кантората на мистър Съмърс.

Но тя го замоли да не го прави, защото, ако настойникът й разберял, че е излязла за шествието, щял да уволни мама Фресия. Тод тръгна, оглеждайки се за кола, макар че в такъв момент не бе лесно да се намери, а момиченцето крачеше мълчаливо, без да пуска ръката му. За пръв път в живота си англичанинът почувства тръпка на нежност от мъничката топла длан, вкопчена в неговата. От време на време я поглеждаше крадешком, развълнуван от детското лице с черни бадемови очи. Най-сетне се натъкнаха на случайна талига, теглена от две мулета, и каруцарят се съгласи да ги откара нагоре по хълма за двойно по-голяма цена от обичайното. Изминаха пътя в мълчание и след час Тод остави Елайза пред дома й. Тя се сбогува и му благодари, но не го покани да влезе. Видя я да се отдалечава, дребничка и крехка, увита до петите в черното наметало. Неочаквано момиченцето се обърна, изтича към него, обви шията му с ръце и го целуна по бузата. „Още веднъж благодаря“, рече. Джейкъб Тод се прибра в хотела със същата каруца. От време на време докосваше бузата си, изненадан от изпитваната сладка печал, която малката му вдъхваше.