Угасване [bg]

— Ами-и… — Джейни вече започва да трепери от глад. — Благодаря! — казва и отваря пасажерската врата. Той се пъха обратно в колата и премества четири или пет торби на задната седалка, за да й направи място. — Само направо, по „Батърнът“. Съжалявам! — добавя тя. Не е сигурна защо. Заради неудобството може би.

— Наистина, няма проблем. Живея точно от другата страна на моста „Синклер“ — настоява господин Дърбин. — По път ми е. — Жуженето на парното запълва тишината. — Е, харесва ли ти предмета ми? Аз лично се зарадвах, като видях толкова ученици. Десет не са малко за този час.

— Харесва ми — отговаря Джейни. Всъщност това е любимият й предмет. Но няма защо да му го казва.

— Харесва ми, че сме малко — продължава след кратко мълчание — защото всеки си има собствено лабораторно място. По химия, първа част, винаги бяхме по двойки.

— Да-а — казва господин Дърбин. — Господин Бийчър ли ви преподаваше?

Джейни кимва.

— Да.

Господин Дърбин свива по алеята, която Джейни му посочва и изглежда доста озадачен, когато вижда колата й пред вкъщи с вид на току-що паркирана. Няма сняг по нея, а изпод капака се издига пара.

— Значи предпочиташ да ходиш пеша в ледена нощ като тази и да влачиш всичките тия боклуци на ръце? — смее се.

Тя се усмихва.

— Не бях сигурна, че ще ми върнат старата Етел до вечерта. Но вече е тук. — Не обяснява повече.

Той оставя колата на скорост и отваря своята врата.

— Да ти помогна?

Торбите са се разпилели във всички посоки и сега са една голяма оплетена бъркотия.

— Няма нужда, господин Дърбин.

Той изскача навън и бързо заобикаля откъм нейната страна.

— Моля те! — настоява.

Изважда три торби, прави й път и я следва до вратата.

Джейни се бави, изтръсква снега от ботушите си и намества останалите торби, така че да може да отключи. Забелязва неща в къщата си, които обикновено подминава. Разкъсаният комарник, леко изхлузен от пантите. Дървената рамка, изгнила в основата, с обелена боя.

„Колко неудобно — мисли си Джейни, влизайки с Дърбин по петите.“ Светва лампата в антрето и за миг примигва, заслепена от ярката светлина. Остава на място, докато зрението й се върне, и точно тогава той се блъсва в нея.

— Извинявай! — смотолевя сконфузено.

— Моя е грешката — оправдава се тя, леко стъписана, че всъщност господин Дърбин е в дома й има едно наум. Кой знае? Може именно него да търсят.

Завиват към тъмната кухня. Тя оставя покупките на плота, той разтоварва и останалите.

— Благодаря!

Господин Дърбин се усмихва.

— Няма проблем. Ще се видим в понеделник.

Махва с ръка за довиждане и излиза.

Понеделник. Осемнайсетият рожден ден на Джейни.

Тя рови трескаво из торбите. Вади шепа грозде, измива го набързо и лакомо пъха зърната в устата си, жадна за нещо сладко. Започва да подрежда храната, когато чува стъпки зад себе си.