Пазителката [bg]

— Но винаги се е намирала там, нали? Искам да кажа, всеки път, когато си излизал и си се оглеждал наоколо, си е била на същото място?

Той обърна лице към мен и ми се стори, че забелязах бегла усмивка.

— Ако имаш предвид свойството на нещата в Мочурището да се движат насам-натам — то да, забелязал съм го.

— Но как една планина или река ще се движи? — възкликнах.

— Това е невъзможно!

— Скоро ще се убедиш, че в Мочурището нищо не е невъзможно.

Думите му звучаха абсурдно, но доказателството за тях се намираше пред собствените ми очи.

Остри писъци ме изтръгнаха от тези размишления. Погледнах надолу и видях два фрека да гонят един малък екос. Останалите стреляха с мортите си, но преследвачите и жертвата им се намираха далеч извън обсега на оръжията.

— Глупаво създание — измърмори равнодушно Торн. — А сега, Вега, да поупражняваме още малко маневри…

Но аз вече пикирах стръмно надолу.

— Какво, по дяволите, правиш? — кресна той.

Екосът нямаше никакъв шанс да се изплъзне на зверовете. Те бързо съкращаваха дистанцията, настигайки го с всеки скок на дългите си жилести крака. Още секунда и щяха да го разкъсат.

Откачих Дестин от кръста си и без да обръщам внимание на протестите на Торн, приближих вихрено изотзад. Зад мен се носеше тълпа от възрастни екоси с насочени морти. Едно от създанията, Женска, съдейки по вида й, тичаше пред всички, макар да не бе въоръжено. Предположих, че е майката на малкия. От устата й изскачаха тревожни звуци — нечленоразделни за мен, но ясни по смисъл. Независимо дали става дума за Уъг или екос, една майка би жертвала всичко за своето чедо.

Сниших се зад препускащите зверове и ги шибнах подред по главите с веригата. Те се претърколиха от ударите като палета, а аз увеличих скоростта и протегнах ръката, в която държах Дестин, над малкия екос.

— Хвани я! — извиках, а той само ме изгледа с дребното си, сгърчено от ужас личице. — Хвани я! — изкрещях отново, подрусвайки веригата. Зад нас се разнесе ръмжене. Фрековете се изправяха на крака, готови да подновят гонитбата. Погледнах пред себе си. Бързо приближавахме местност, обрасла с вековни дървета. Трябваше да се издигна нагоре.

— Ще се блъснем! — беснееше Торн и се мъчеше да сграбчи веригата, но аз я държах далеч от него. — Зарежи проклетото изродче! Зарежи го!

В този момент ме осени внезапна идея и аз изгрухтях. Не знаех какво точно грухтя, но реших, че ще подейства по-добре от виковете ми, които само допълнително паникьосваха малкия. И действително той протегна ръчичката си и пръстите му се вкопчиха в Дестин. Веднага извих нагоре, избягнах преградата от дървета и направих полегат вираж в обратна посока.

Фрековете, разгневени, задето съм ги лишила от плячката им, препуснаха подир мен, но бяха посрещнати от същинска стена от куршуми. Мортите на екосите затрещяха една през друга и звукът от изстрелите се смеси с предсмъртния вой и квичене на двата демонични звяра.

Премеждията ни обаче не свършиха дотук. Тъкмо се озъртах за подходящо място за кацане, когато веригата отведнъж олекна. Малкият се беше изпуснал от нея и летеше с писък към земята. Сърцето ми се сви. Изключено бе да го уловя. Въпреки всичките ми усилия все пак му бе писано да умре.