Пазителката [bg]

— Това, мили мои Уъгове — махна с ръка Торн, — е кулминацията на много сесии усилен труд. Нарича се аерокораб.

— Аерокораб? — примига Делф.

— Аеро, да. Защото може да лети. — Показалецът му посочи нагоре. — Ей там, в небето.

— Но как? — процеди Делф с почервеняло лице. Усещах как го обзема вълна от горещ гняв и го улових за лакътя, преди да е сторил нещо, за което после всички да съжаляваме.

— Благодарение на онзи балон. Напълни ли се веднъж с горещ въздух, без проблем ще вдигне кораба. Снабдил съм го и с някои уреди, с чиято помощ мога да го управлявам. По мои груби сметки, на четири или пет курса ще превози цялата ми армия до върха на скалата. А оттам ще поемем пътя си към Горчилище. Или, по-точно казано, триумфалния си марш към Горчилище.

— Но как ще изкарате това чудовище оттук?

— През дупка, разбира се. Подобна на тази, през която паднахте вие, но малко по-голяма. Вече е изкопана, но е покрита за всеки случай.

— И защо ти е да нападаш Горчилище? — попитах разгорещено. — Нали ти самият си Уъг.

— Как да ви обясня, истината е, че не напуснах селото по своя воля. Бях прогонен оттам.

— Наистина? Такъв мил и любезен тип като теб?

— Достатъчно — излая той, присвивайки очи. — Разкрих ви всичко за своите планове. А сега искам отговори от вас. И ги искам веднага!

От гърлото му се изтръгнаха няколко кратки ръмжения и Люк доближи, понесъл Дестин, Целебния камък и ръкавицата. Следваха го дузина екоси, които опънаха лъкове и ги насочиха към Делф и Хари Две. Делф ме погледна многозначително и поклати глава. Явно се досещаше какво смятам да направя, но аз го игнорирах. Изгубех ли него, цялото ми по-нататъшно начинание губеше смисъл.

— Веригата ми позволява да летя. А камъкът лекува рани.

Торн доби подобаващо заинтригуван, макар и леко скептичен вид.

— Наистина? А ръкавицата?

— Имах две, но изгубих едната, докато бягахме от зверовете в Мочурището. Тя не притежава никакви сили — добавих, което си беше съвсем вярно.

— Ами тогава, да вървим да ги изпробваме.

Подчинявайки се на командата му, няколко екоси притичаха и ме вдигнаха от земята.

— Спрете! — ревна Делф, но стена от въоръжени дребосъци бързо ме отдели от него и Хари Две.

— Бъди спокоен! — извиках му. — Знам какво правя.

Екосите ме отнесоха обратно в залата, където гномите копаеха руда. Торн вървеше подир нас, а най-отзад — моите спътници, постоянно ръчкани от върховете на мечове и копия.

— А сега докажи думите си — подхвърли ми веригата Торн.

Аз я увих около кръста си, докато екосите се заизкачваха, все така носейки ме на ръце, по скалната планина. Бяха яки същества, а грубата трева, никнеща по тях, драскаше и гъделичкаше кожата ми. Когато стигнахме до нещо като корниз на върха, ме оставиха, а господарят им отдолу продължаваше да подава грухтящи команди. Не беше нужно да си прави труда. И без това нямаше да чакам да ме бутнат от ръба.