Пророчеството

— Аз пък ще взема кон и каруца от Фелдор — каза старецът и задигна още една кифличка.

Изненадващо скоро старецът и Гарион се заклатушкаха по изровения път към Горен Гралт. Конят се носеше в бръз тръс. Беше ярка лятна сутрин, по небето се носеха облаци като пух на глухарчета, а зад редиците жив плет се протягаха сини сенки. Но след няколко часа слънцето напече и пътуването в друсащата каруца стана уморително.

— Стигаме ли вече? — за трети път попита Гарион.

— Има още време — отговори старецът. — Десет левги са дълъг път.

— Ходил съм там — каза Гарион, като се опита думите му да прозвучат небрежно. — Разбира се, тогава бях малко хлапе и не си спомням много-много. Но ми се стори, че е хубаво място.

Старецът сви рамене и каза:

— Село като село. — Вниманието му, изглежда, бе погълнато от други неща.

Гарион, който се надяваше да накара стареца да се впусне в една от своите истории, започна да задава въпроси.

— Защо нямаш име — прощавай, ако не е учтиво да питам.

— Аз имам много имена — отговори старецът и поглади бялата си брада. — Почти толкова имена, какъвто е броят на годините ми.

— Аз пък имам само едно — отбеляза Гарион.

— Досега.

— Какво?

— Имаш само едно име досега — обясни старецът. — След време може да придобиеш друго — или дори няколко. Някои хора натрупват имена след себе си, докато годините се нижат. Понякога и имената се износват — също като дрехите.

— Леля Поул те нарича Стария вълк — каза Гарион.

— Зная — отговори старецът. — Твоята леля Поул и аз се познаваме от много отдавна.

— Защо те нарича така?

— Кой може да каже защо жена като твоята леля прави каквото и да било?

— Мога ли да наричам господин Улф2? — попита Гарион. Имената бяха особено важни за момчето и фактът, че старият разказвач, изглежда, нямаше никакво име, го притесняваше. Липсата на име правеше стареца незавършен, различен от другите човешки същества.

За миг старецът го погледна сериозно, после избухна в смях.

— Господин Улф, а? Много подходящо. Знаеш ли, това име ми харесва повече от всички, които съм получавал от години.

— Значи мога? — попита Гарион. — Искам да кажа, че мога да се обръщам към теб с господин Улф?

— Да, Гарион. Много ми харесва.

— А сега би ли ми разказал някоя приказка, господин Улф?

Времето и разстоянието започнаха да се стопяват много по-бързо, щом господин Улф започна да разказва на Гарион приказки за славни приключения и подли предателства, извлечени от изпълнените с мрак безкрайни столетия на гражданските войни в Арендия.

— Защо са такива арендите? — попита Гарион след една особено зловеща история.

— Арендите са много благородни — отговори Улф, облегна се и небрежно подръпна юздите с една ръка. — Благородството е белег, на който не може да се разчита, тъй като то понякога кара хората да извършват различни неща без видима причина.

— Рундориг е аренд — каза Гарион. — И понякога той… е, умът му не е особено пъргав, разбираш какво искам да кажа.