Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Тя се изчерви и отвърна поглед. Джондалар я беше уверил, че не е неприлично да гледа хората в очите, но това не и се нравеше особено. Чувстваше се беззащитна и уязвима. Погледна към Джондалар и видя, че е застанал с гръб към нея, но стойката му бе по-красноречива от всякакви слова. Беше ядосан. Защо се гневеше? Беше ли го подразнила с нещо?
— Талут! Ранек! Барзек! Вижте кой идва! — извика някой.
Всички се обърнаха и видяха няколко души, които преваляха хребета на склона. Нези и Талут заизкачваха стръмнината, а един младеж се отдели от групичката и се затича към тях. Срещнаха се по средата на хълма и сърдечно се прегърнаха. Ранек също се спусна да посрещне новопристигналите и макар поздравът да бе по-сдържан, той прегърна един по-възрастен мъж с доста топлота и нежност.
Обзета от странно чувство на празнота, Айла наблюдаваше останалите хора от бивака, които изоставиха гостите в желанието си да поздравят завръщащите се роднини и приятели, говорейки и смеейки се в един глас. Тя бе Айла от ничий род. Нямаше къде да отиде, нямаше дом, в който да се завърне, нямаше клан, който да я посрещне с прегръдки и целувки. Иза и Креб, които я обичаха, бяха мъртви, а самата тя бе мъртва за онези, които обичаше.
Уба, дъщерята на Иза и беше като истинска сестра, нямаха кръвна връзка, но се обичаха. Но ако Уба видеше Айла в този момент, тя би прокудила Айла от сърцето и мислите си би отказала да повярва на очите си, би се отрекла от нея. Брод я бе проклел да загине. Следователно, тя бе мъртва.
А дали Дърк изобщо я помни? Беше и се наложило да го остави в клана на Брун. Дори да го бе откраднала, пак биха били самотни. А ако и се беше случило нещо, той щеше да остане сам. Най-добре беше да го остави в клана. Уба го обичаше и щеше да се грижи за него. Всички го обичаха, с изключение на Брод. Но Брун щеше да го закриля и да го учи да ловува. А когато порасне, ще стане силен и смел, ще си служи с прашката не по-зле от нея, ще тича бързо и…
Изведнъж забеляза, че един член на Лъвския бивак не беше се втурнал нагоре по склона. Недалеч от землянката стоеше Ридаг, подпрял се с ръка на един бивник, и се взираше с широко отворени очи в спускащата се надолу група от щастливо смеещи се хора. Тогава тя ги видя през неговите очи — прегърнати, гушнали някои от децата, докато други малчугани подскачаха край тях и молеха да ги вземат на ръце. „Много тежко диша“ — помисли си тя. — „Твърде много се вълнува.“
Тя тръгна към него и видя, че Джондалар също се запъти към момчето.
— Исках да го занеса там горе — каза той.
И Джондалар бе забелязал детето и бе обзет от същите мисли.
— Да, да, занеси го — отвърна тя. — Може би Уини и Рейсър пак ще се изплашат от всички тези нови хора. Ще ида при тях.
Айла се загледа в Джондалар, който вдигна тъмнокосото дете сложи го на раменете си и пое нагоре по склона към хората от Лъвския бивак. Младият мъж, когото Талут и Нези бяха приветствали така сърдечно и който беше почти колкото Джондалар на ръст, протегна ръце към момченцето и, очевидно зарадван, го поздрави, после го вдигна на раменете си и го понесе обратно надолу към землянката. „Обичат го“ — помисли си тя и си спомни, че и нея бяха обичали, макар да бе различна.
Джондалар видя, че ги наблюдава и и се усмихна.
Внезапно тя изпита такова топло чувство към грижовния и чувствителен мъж, че и стана неудобно заради самосъжалението, обзело я само няколко мига преди това. Вече не беше сама. Имаше Джондалар. Обичаше да чува името му, мислите и бяха изцяло завладени от любимия мъж и от чувствата и към него.
Джондалар. Първият представител на Другите, когото беше видяла и можеше да си спомни, първият с лице като нейното и очи като нейните — само че още по-сини, зениците му бяха толкова сини, че и бе трудно да повярва, че са истински.
Джондалар. Първият извисяващ се над нея мъж, когото бе срещнала, първият, който се бе смял с нея и бе проронил сълзи на скръб при загубата на брат си.
Джондалар. Мъжът, изпратен и като дар от тотема и, в това беше сигурна, в долината, в която се засели след като напусна Клана и се измори да търси Другите, себеподобните.
Джондалар. Човекът, който отново я научи да говори с думи, а не с езика на знаците, с който си служеше Кланът. Джондалар, чиито деликатни ръце можеха да оформят сечиво, да почешат конче или да вдигнат дете и да го сложат на гърба му. Джондалар, който я бе научил да се радва на собственото си тяло, а и на неговото, който я обичаше и когото тя обичаше повече, отколкото смяташе, че е възможно да се обича който и да било.