Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
В тоя миг ято дребни птици с прекрасни пера, с дълга и искряща опашка, се пръснаха сред клоните и посяха слабо зарасналите си пера, които покриха земята с нежен пух. Хърбърт събра няколко пера и след като ги разгледа, каза:
— Курукуси.
— Предпочитам някоя токачка или глухар — отвърна Пенкроф. — Но стига да се ядат…
— Ядат се и месото им е много вкусно — продължи Хърбърт. — Всъщност, ако не се лъжа, лесно е да ги приближи човек и да ги убие с тояга.
Морякът и момчето се провряха между тревите и стигнаха под едно дърво, долните клони на което бяха покрити с дребни птици. Курукусите чакаха да прелетят насекомите, с които се хранят. Мъхнатите им крака стискаха здраво вейките, на които бяха кацнали.
Тогава ловците се изправиха, развъртяха тоягите си като коси и повалиха цели редици курукуси, които не се и опитаха да отлетят, а се оставиха глупаво да ги избиват. Стотина лежаха вече на земята, когато другите се решиха да побегнат.
— Добре е — каза Пенкроф. — Ето дивеч тъкмо за ловци като нас! И с ръка може да ги лови човек!
Морякът наниза курукусите като чучулиги на една жилава пръчка и продължиха пътя си.
Към три часа следобед забелязаха между някои дървета други ята птици, които кълвяха ароматични зърна и между другото хвойнови. Изведнъж истински тръби екнаха в гората. Ония птици от рода на кокошките, наричани в Съединените щати тетраси, издаваха това чудно и звънливо тръбене. Скоро видяха няколко двойки със сиви и кафяви пера и с кафява опашка. Хърбърт позна мъжките по двете остри перца над перата на врата им. Пенкроф реши, че е необходимо да улови една от тия птици, едри колкото кокошка, вкусни като охранена ярка. Но беше трудно, тъй като те не се оставяха да ги приближи човек. След няколко безплодни опита, които само изпоплашиха тетрасите, морякът каза на момчето:
— Като не можем да ги убием във въздуха, ще се опитаме да ги уловим с въдици.
— Като шарани ли? — възкликна Хърбърт, смаян от предложението.
— Като шарани — отвърна сериозно морякът.
Пенкроф беше открил сред тревата шест гнезда на тетраси с по две-три яйца. Той внимаваше много да не развали гнездата, в които стопаните им не можеха да не се приберат. И намисли да нагласи край тях въдиците, не примки за птици, а истински риболовни въдици. Хърбърт следеше работата му с лесно обяснимо любопитство, като продължаваше да се съмнява в успеха. Пенкроф завърза една за друга тънки лиани, дълги по петнадесет-двадесет стъпки, и въдиците бяха готови. Той отчупи от един храсталак с дребни акации големи здрави тръни с извити върхове й ги закачи за единия край на въдиците като куки. А за стръв послужиха едри червени червеи, които пълзяха по земята.
След това Пенкроф се провря между тревата, като се прикриваше умело, и нагласи края на въдиците, където бяха закачени куки, край гнездата на тетрасите. После се върна, взе другия им край в ръка и се скри заедно с Хърбърт зад едно грамадно дърво. И двамата зачакаха търпеливо. Но трябва да споменем, че Хърбърт не разчиташе много на успеха на изобретателния Пенкроф.
Мина половин час и както беше предвидил морякът, няколко двойки тетраси се прибраха в гнездата си. Те подскачаха, кълвяха по земята, без и да подозират, че наблизо има ловци, които пък се бяха свили предпазливо настрани от вятъра, който духаше към птиците.
Явно, че морякът в тоя миг беше много по-развълнуван от някой рибар, който, като хвърли въдицата, не може да види рибата във водата.
Подръпването скоро привлече вниманието на птиците, които закълваха куките. Три тетраса, много лакоми, изглежда, налапаха едновременно и стръвта, и куката. Изведнъж Пенкроф дръпна с рязко движение въдиците и плясъкът на криле му показа, че птиците са уловени.
— Ура! — ревна той, спусна се към дивеча и го прибра. Хърбърт пляскаше с ръце. За първи път той виждаше да се ловят птици с въдица. Но крайно скромният моряк му обясни, че не му е за първи път, а и самият той нямаше никакви заслуги за това изобретение.
— Във всеки случай — добави той — при положението, в което се намираме, много работи ще ни дойдат наум!
Вързаха тетрасите за краката и Пенкроф, като видя, че се свечерява, щастлив, дето не се връщат с празни ръце, реши, че най-разумно ще бъде да се приберат.
Глава VII