Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Не споря — отвърна Пенкроф, — но допускам, че диваците знаят как да се справят или пък употребяват някакво особено дърво, защото аз неведнъж съм се опитвал да си запаля огън по същия начин, но винаги съм удрял о камък! Да си призная, предпочитам кибрит! Къде ми е кибритът?
Пенкроф потърси в дрехата си кутията, която се намираше винаги в джоба му, тъй като беше страстен пушач. Не я намери. Претърси и джобовете на панталоните си, но за своя голяма изненада и там не намери въпросния кибрит.
— Лошо! И то много лошо! — каза той, като погледна Хърбърт. — Кутията е изпаднала от джоба ми и съм я изгубил!
И двамата търсиха най-внимателно по пясъка, на скалите, по речния бряг, но напразно. Кутията беше медна и не можеше да не я забележат.
— Пенкроф — попита Хърбърт. — Да не си изхвърлил кутията, когато бяхме в коша?
— Ами! Как може да я изхвърля! — възрази морякът. — Но както бяхме подхвърляни тогава, такава дреболия може и да е изчезнала. Лулата ми, нали и нея изгубих! Дяволска кутия! Къде ли може да бъде?
Пенкроф и не скри дълбокото си отчаяние. Челото му беше страшно набръчкано. Той не продумваше нито дума. Хърбърт се опита да го утеши, като забеляза, че и да намерят кибрита, клечките навярно ще бъдат мокри и няма да им свършат никаква работа.
— Не, момчето ми — отвърна морякът. — Кутията беше металическа и се затваряше добре! А сега какво ще правим?
— Все ще намерим някакъв начин да си запалим огън — отвърна Хърбърт. — Господин Смит или господин Спилет няма да се оплетат като нас!
— Да — възрази Пенкроф, — но дотогава ние ще стоим без огън и ще нагостим другарите си с нищо и никаква вечеря, когато се върнат!
— Не е възможно — каза живо Хърбърт — да няма нито кибрит, нито прахан!
Морякът поклати глава.
— Не ми се вярва — отвърна той. — Първо, господин Смит и Наб не пушат, а ми се струва, че господин Спилет е запазил по-скоро бележника си, а не кибрита!
Преди да се приберат в Комините, моржът и Хърбърт събраха още литодоми, в случай че изобщо няма да има огън, и поеха мълчаливо към своя дом.
Към шест часа, когато слънцето залязваше над западните възвишения, Хърбърт, който сновеше по брега, забеляза, че Наб и Джедеон Спилет се връщат.
Връщаха се сами!… Сърцето на момъка болезнено се сви. Морякът не се беше излъгал в предчувствията си. Инженер Сайръс Смит беше изчезнал!
Дописникът приближи и се отпусна на една канара, без да продума. Капнал от умора, съсипан от глад, той нямаше сили да промълви нито дума!
А Наб — зачервените му очи доказваха колко много беше плакал и сълзите, които не можеше да сдържи, показваха много ясно, че бе загубил всякаква надежда!
Дописникът разказа всички опити, които бяха направили, за да открият Сайръс Смит. Наб и той обиколили брега на повече от осем мили, много по-далеч от мястото, където балонът беше паднал последния път, когато изчезнаха инженерът и кучето Топ. Брегът бил пуст. Никаква следа, никаква диря. Явно, че човек не беше стъпвал по тая част на брега. И морето било съвсем пусто като брега, а там, на неколкостотин крачки навътре, инженерът бе намерил гроба си!
В този миг Наб скочи и с глас, който разкриваше надеждата, която надделяваше у него, извика:
— Не! Не! Не е мъртъв! Не! Не може да бъде! Той! Хайде де! Аз, всеки друг, да! Но той! Никога! Той е човек, който може да се върне и от ада! — После силите го напуснаха и той прошепна: — Ох! Не мога повече!
Хърбърт изтича към него:
— Наб — каза момчето, — ние ще го намерим! Бог ще ни го върне! Но вие сте гладни! Хапнете, хапнете малко, моля ви се!
И предложи на клетия негър няколко шепи литодоми — оскъдна и недостатъчна храна!
Дописникът стана и заедно с момчето се запъти към Комините.
В това време Пенкроф се приближи към него и го попита най-спокойно дали случайно няма в себе си клечка кибрит.
Дописникът спря, претърси джобовете си, не намери нищо и каза:
— Имах, но трябваше да изхвърля всичко…
Тогава морякът повика Наб, попита и него, но получи същия отговор.
— Проклятие! — ревна морякът, който не можа да се овладее.
Дописникът го чу, приближи се до него и попита:
— Нито една клечка ли нямате?
— Нито една и следователно нямаме и огън!
— Ах! — извика Наб. — Ако господарят ми беше тука, нямаше да останем без огън!
Четиримата застанаха неподвижни и се спогледаха тревожно. Хърбърт пръв наруши мълчанието.
— Господин Спилет — каза той, — вие сте пушач, вие имате винаги в себе си кибрит! Може да не сте търсили добре! Потърсете още веднъж! Една-единствена клечка ще ни стигне!
Дописникът претърси пак джобовете на панталона, на жилетката и на дрехата си и накрая за голяма радост на моряка, а и за своя безкрайна изненада напипа в подплатата на жилетката си някаква клечица. Той улови с пръсти клечката през плата, но не можеше да я измъкне. Това навярно беше кибритена клечица, една-единствена клечица, и на всяка цена трябваше да се запази фосфорът!