Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
Спомних си какво ми беше казал Мори по време на посещението ми: „Нашата култура не кара хората да се чувстват добре. И човек трябва да бъде достатъчно силен, за да си каже, че щом този тип култура не е достатъчно добър, не бива да го приема.“
И верен на думата си, Мори си беше създал своя култура — много преди да се разболее. Дискусионни групи, разходки с приятели, танци под звуците на музиката в църквата на Харвард скуеър. Заел се беше с един проект, наречен „Грийнхаус“, където бедни хора можеха да се възползват от здравни услуги в областта на душевното здраве. Четеше книги, за да открива нови идеи за курсовете си, срещаше се с колеги, поддържаше връзки с бивши студенти, пишеше си с много хора от далечни места. Прекарваше повече време в хранене и съзерцаване на природата и не си губеше времето с телевизионни сериали и филми на седмицата. Създал си беше пашкул от човешки дейности — разговори, взаимоотношения, привързаност — и те изпълваха живота му като купа, преливаща от топла супа.
Аз също си бях създал собствена култура. Работата. В Англия работех за четири или пет места като журналист и жонглирах с тях подобно на цирков клоун. По осем часа на ден прекарвах пред компютъра, за да подавам репортажите си за Съединените щати. След това се заех да правя телевизионна поредица. Обикаляхме със снимачния екип из различни краища на Лондон. Всеки ден, сутрин и следобед, изпращах репортажи по телефона. Това не беше непосилно натоварване. С течение на времето бях приел работата си за свой спътник в живота и бях загърбил всичко останало.
На Уимбълдън се хранех в малката си дървена кабинка и това изобщо не ми правеше впечатление. През един особено побъркан ден, когато групичка репортери се опитаха да проследят Андре Агаси и прочутата му приятелка, Брук Шийлдс, един британски фотограф ме събори и едва промърмори „извинявай“ преди да отмине, с огромните обективи, обесени на врата му. Сетих се още нещо, което Мори ми беше казал: „Толкова много хора се лутат безцелно из живота си. Приличат на полузаспали, дори когато се занимават с неща, които смятат за важни. Защото не се стремят към нужните неща. Смисълът на живота е в това да се посветиш на любовта към другите, да се посветиш на хората около себе си, да се посветиш на създаването на нещо, което прави живота ти смислен и целесъобразен.“
Знаех, че е прав.
Не, че направих нещо по въпроса.
В края на шампионата — и на безбройните кафета, които пиех, за да се поддържам във форма — изключих компютъра, разчистих кабинката и се върнах в квартирата, за да си събера багажа. Беше късно. По телевизията имаше само снежинки.
Отлетях за Детройт, пристигнах късно следобед, завлякох се до вкъщи и се тръшнах да спя. Събуди ме разтърсваща новина: профсъюзите в моя вестник бяха обявили стачка. Редакцията беше затворена. На главния вход стояха стачници, а на улицата отпред скандираха демонстранти. Като член на профсъюза нямах избор: внезапно, за пръв път в живота си, оставах без работа, без заплата, в конфликт с работодателите си. Профсъюзните ръководители ми се обадиха у дома, за да ме предупредят да не поддържам никакви контакти с бившите ми редактори, мнозина от които бяха мои приятели, наредиха ми да затварям телефона, ако ме потърсят, за да се опитат да ми разяснят своята позиция.
— Ще се борим до пълна победа! — заявиха водачите на профсъюза, съвсем по войнишки.
Почувствах се объркан и потиснат. Въпреки че телевизията и радиото бяха добри допълнения, вестниците винаги са били същността на живота ми, живителна сила, кислород; когато виждах репортажите си напечатани всяка сутрин, разбирах, че все пак съм жив.
А сега вече и това го нямаше. Стачката продължаваше — първи ден, втори ден, трети ден — тревожни разговори по телефона и слухове, че спорът може да се проточи с месеци. Целият ми познат свят се беше преобърнал надолу с главата. Всяка вечер имаше спортни срещи, които иначе щях да отразявам. Вместо това си седях вкъщи и ги гледах по телевизията. Свикнал бях с мисълта, че моите репортажи са необходими на читателите. Смазваше ме мисълта, че всичко продължаваше толкова лесно и без мен.
След една такава седмица вдигнах телефона и набрах номера на Мори. Кони го докара при телефона.
— Идваш да ме видиш — рече той, не толкова като въпрос, колкото като твърдение.
Ами да. Дали може?
— Какво ще кажеш за вторник?
Вторник е добре, отвърнах. Вторник е много добре.
Втората година минавам още два курса при него. Срещаме се понякога и извън часовете, просто за да си поговорим. Никога дотогава не съм се държал така с възрастен човек, който не ми е роднина, но с Мори се чувствам добре, а ми се струва, че и на него му е приятно.