Сакралното и профанното

Този втори тип космогония е много по-сложен и тук само ще го споменем. Не можем обаче да го отминем, понеже в крайна сметка точно към тази космогония се отнасят многобройните форми на жертвоприношение при градеж — имитация, често символична на първоначалното жертвоприношение, от което се е родил Светът. И действително, от един определен тип култура насам космогоничният мит обяснява Сътворението с убиването на Гигант (Имир в германската митология, Пуруша в индийската, Пангу в китайската): от органите му се появяват различните космически области. Според друга група митове не само Космосът се заражда вследствие убиването на едно първоначално Същество и от неговата същност, но и ядивните растения, човешките раси или различните обществени класи. Именно този вид космогонични митове предпоставят жертвоприношенията при градеж. За да е трайно, „построеното“ (къща, храм, техническо съоръжение и т.н.) трябва да бъде одухотворено, да получи едновременно живот и душа. „Прехвърлянето“ на душата е възможно само чрез кърваво жертвоприношение. Историята на религиите, етнологията и фолклорът познават множество форми на жертвоприношения при градеж — кървави или символични, за доброто на строежа. В Югоизточна Европа тези ритуали и вярвания са породили възхитителни народни предания, възпяващи жертването на жената на майстора зидар, за да може строежът да бъде завършен (баладите за моста на Арта в Гърция, за манастира Аргеш в Румъния, за градчето Скутари в Югославия и др.).

Отделихме достатъчно място на религиозното значение на човешкото жилище, за да могат някои изводи да се наложат от само себе си. Както градът или светилището, така и къщата е осветена, отчасти или изцяло, в резултат на символичен акт или космогоничен ритуал. Именно поради тази причина настаняването на дадено място, изграждането на селище или просто на една къща представлява много сериозно решение, тъй като засяга самото съществуване на индивида: в крайна сметка става въпрос да се създаде собствен „свят“ и да се поеме отговорността за неговото поддържане и обновяване. Човек не сменя местоживеенето си на драго сърце, защото не е лесно да се изостави собственият „свят“. Жилището не е предмет, не е „машина за живеене“: то е Вселената, която човекът си изгражда, подражавайки на божественото Творение, на космогонията. Всеки строеж и всяко освещаване на ново жилище са в известен смисъл равносилни на ново начало, на нов живот. А всяко начало повтаря първичното начало, когато Вселената за пръв път се е родила. Дори в съвременните силно десакрализирани общества забавите и веселията, съпътстващи настаняването в ново жилище, все още пазят спомена за шумните празненства, които навремето отбелязвали incipit vita nova18.