Момичето, което обичаше Том Гордън
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #42
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николина Николова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Момичето, което обичаше Том Гордън». Краткое содержание книги:
Триша продължи да си проправя път в посока на звука от течащата вода. Започна да изпитва умора, краката я боляха, но не така силно, както преди. Щяха да я открият. Загубените в гората хора винаги ги откриваха. Изпращаха хеликоптери, екипи с обучени кучета, които търсеха трескаво и накрая ги намираха.
„А може би ще се спася сама по някакъв начин? Ще открия някоя хижа в гората, ще счупя прозореца, ако вратата е заключена и няма никой, ще позвъня по телефона…“
Триша почти се виждаше в ловджийската хижа, в която попаднаха миналата есен; с избелелите мебели, мечата кожа върху дървения под и миризмата на прах и сажди. Усещането бе толкова ярко, че дори помирисваше аромат от отдавна изпито кафе. Там нямаше никой, но телефонът работеше. Беше от старомодните, слушалката — толкова тежка, че трябваше да я държи с двете ръце. Чуваше се как казва: „Ало, мамо? Триша се обажда. Не зная къде точно се намирам, но съм доб…“
Бе така погълната от въображаемата хижа и въображаемото телефонно обаждане, че почти щеше да падне в един малък поток, който изникна от гората. Течеше буйно надолу.
Триша се вкопчи в клоните на една елша и застина с вперен в потока поглед. Усмихна се. Денят бе лош, но накрая, изглежда, късметът й се усмихваше и това заслужаваше едно голямо „уау“. Беше стигнала подножието на хълма. Потокът се спускаше стремглаво надолу, като се пенеше между камъните, удряйки се тук-там в някоя по-голяма скала и вдигайки пръски, които пречупваха светлината в многоцветни дъги. Склонът и от двете страни на водата изглеждаше хлъзгав и коварен — пак тези ронливи и мокри камъни. Но имаше и храсти. Ако започнеше да се хлъзга, щеше да се хване за някой от тях, както се бе хванала за елшата.
— Водата ще ме отведе до хората — помисли и започна да слиза надолу по хълма.
Движеше встрани, на малки стъпки, отдясно на потока. В началото бе лесно, въпреки че хълмът се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше. Каменистата земя се приплъзваше под маратонките й всеки път, когато стъпеше. Започна да усеща раницата си като голямо, неспокойно бебе — като в онези торби, в които индианките носеха децата си. Всеки път, когато раницата й се извърташе, Триша размахваше ръце, за да запази равновесие. И все пак беше добре, дяволски добре, защото, когато спря на средата на хълма, с изнесен напред десен крак, буквално заровен в рохкавата камениста основа, тя осъзна, че вече не може да се изкачи обратно нагоре, дори да искаше. Така или иначе, беше обречена да се спусне към долината.
Внезапно едно насекомо — доста голямо — се изпречи пред лицето й. Беше оса. Извиквайки, Триша я перна с ръка, за да я прогони. Раницата рязко политна, десният й крак се подхлъзна и тя загуби равновесие. Падна, удари си рамото в скалистия хълм с тъп звук, като тракане на зъби, и започна да се плъзга надолу.
— О, проклятие — изплака и се опита да се залови за земята. Няколко камъка се плъзнаха с нея, усети остра болка, когато един кварцов отломък поряза дланта й. Сграбчи един храст, но той се изтръгна с глупавите си, плитки корени. Търкаляше се стремглаво надолу — удари си стъпалото, десният й крак се сви в болезнен ъгъл и внезапно се озова във въздуха: светът се завъртя като в салто.
Падането надолу продължаваше — с разтворени крака, размахвайки ръце, пищейки от болка, ужас и изненада. Дъждобрана и ризата й се вееха; острите камъни прорязваха гърба й до кръв. Левият й крак се удари в стърчаща оголена шиста, това я завъртя надясно. Търкаляше се по корем, после по гръб, после отново по корем, като раницата се забиваше в гърба й при всяко нейно обръщане. Небето отиваше надолу, омразният сипей — отгоре, после си сменяха местата — като в шеметен танц, в който партньорите танцуват ту с гръб, ту с лице един към друг.
Триша измина последните десет ярда почти в несвяст, усещайки остра, пронизваща болка малко над лявата си скула. Изпищя и рязко се изправи на коленете, нещо я беше ужилило жестоко. И когато отново усети ужилването, ги видя — оси, стотици жълто-кафяви оси, тромави и дебели фабрики за отрова.
Беше се блъснала в едно изсъхнало дърво край ромолящия поток. Дървото се разклоняваше на два големи клона и точно там, на височината на очите на едно малко момиче, което беше на девет години, но по-високо за възрастта си, имаше пепелявосиво гнездо, цялото покрито с ядосани оси, които влизаха и излизаха от него.