Момичето, което обичаше Том Гордън

Умът й отново се замъгли, изгубен в онази бяла, блокираща мозъка, вълна на ужас, но тялото й разбра, че бе невъзможно да спре навреме, за да избегне падането от ръба на скалата. Онова, което можеше да направи, бе да промени посоката на движението си, преди да е твърде късно. Триша зави наляво и в същия миг десният й крак ритна във въздуха над пропастта. Тя чуваше камъчетата, откъртени, как се сипят надолу по древната скална стена като малък поток.

Тичаше по ивицата, където покритият с иглички горски килим отстъпваше на голия камък, маркиращ края на скалата. Главата й бучеше. Щеше да се случи като в сцена от някакъв научнофантастичен филм, където главният герой беше примамил свиреп динозавър да падне от една скала и да се убие.

Отпред на пътя й имаше паднало ясеново дърво, чийто последни двадесет фута6 стърчаха извън скалата като носа на кораб. Триша го обхвана с двете си ръце, прегърна го, притискайки одрасканата си, кървяща буза към гладкия ствол. Дишаше шумно, на пресекулки, преминаващи в хрипове. Стоя дълго така, цялата трепереща, прегърнала дървото. Най-после отвори очи. Отдолу бе пропастта.

Скалната стена тук бе висока само петдесет фута и завършваше с камара отломени в ледниковия период камъни, сред които растяха яркозелени храсти. Имаше купчина гниещи дървета и клони — мъртва гора, изметена през ръба на скалата по време на някоя отдавна бушувала буря. Тогава в съзнанието й изплува образ, един образ, чиято яснота бе ужасяваща. Тя видя себе си как пада, как пищи и размахва ръце, докато лети надолу; видя как един изсъхнал клон я промуши под брадичката, премина между зъбите й, залепвайки езика й нагоре към небцето като червена бележчица, после проби мозъка й и я уби.

— Не! — изкрещя, потресена от образа и ужасена от неговата правдоподобност. Опита се да успокои дишането си.

— Аз съм добре — каза с хриплив, тих глас.

Драскотините по ръцете й и ожулванията по бузите пулсираха и пареха от потта — чак сега започна да усеща тези малки наранявания.

— Аз съм добре. Добре съм. Да, скъпа.

Тя се пусна от ясеновото дърво, опита се да стъпи на краката си, после отново се вкопчи в дървото, когато паниката я обхвана. Една безумна част от съзнанието й очакваше земята да се наклони и да я изсипе през ръба.

— Добре съм — каза тя все още тихо и бързо. Облиза долната си устна и усети вкус на сол.

— Аз съм добре. Аз съм добре.

Тя повтаряше това отново и отново, но едва след три минути успя да накара ръцете си за втори път да охлабят смъртната си хватка около ствола на ясена. Когато най-после успя да го направи, отстъпи назад, по-далече от края на скалата. Постави отново шапката си (обръщайки я с козирката назад, без изобщо да помисли за това) и погледна напред към долината. Видя небето, натежало от дъждовни облаци, видя приблизително шест трилиона дървета, но не видя никакъв признак за човешки живот — нито дори пушек от един-единствен лагерен огън.