Светът има зъби и може да те захапе с тях, когато си пожелае. Триша Макфарлънд откри това, когато беше на девет години. В десет часа през едно утро в началото на юни тя седеше на задната седалка в майчиния си „Доджер“-комби, облечена в синьото си горнище от бейзболния екип на „Ред Сокс“ (с надпис „36 ГОРДЪН“ на гърба, и си играеше с куклата си Мона. В десет и половина тя вече се бе изгубила в гората. Около единадесет се опитваше да запази спокойствие и да не мисли: „Това е сериозно, това е много сериозно.“ Опитваше се да не мисли, че понякога, когато хората се загубваха в гората, сериозно се нараняваха. Понякога дори умираха.
„И всичко това само защото ми се припишка“ — Мислеше тя… Не че бе толкова наложително, а и във всеки случай можеше да каже на майка си и Пийт да я изчакат на пътя, докато отиде зад някое дърво. Те отново се караха, господи, как се караха, и точно заради това бе изостанала малко зад тях, без да каже и дума. Точно заради това се отклони от пътеката и навлезе зад един висок храсталак. Просто имаше нужда да си поеме дъх. Беше се уморила да ги слуша как спорят, да звучи бодро и весело, почти на ръба да не изкрещи на майка си: „Остави го да си отиде тогава! Щом толкова иска да се върне в Малдън и да живее с татко, защо просто не го оставиш да си иде? Самата аз бих го откарала, ако имах шофьорска книжка, само да настъпи спокойствие!“ А после? Какво щеше да каже майка й? Какво изражение щеше да се изпише на лицето й? А Пийт? Почти на четиринадесет и съвсем не глупав, защо не се замислеше малко? Защо просто не можеше да спре? „Престани с тези глупости — искаше да му каже Триша (всъщност и на двама им), — просто престанете с тези глупости“.
Разводът приключи преди година и майка им получи попечителството над тях. Пийт ожесточено негодуваше срещу преместването им от покрайнините на Бостън в Южен Мейн. Една от причините наистина бе, че искаше да живее с баща им — оръжието, което винаги използваше срещу майка им (разбираше с безпогрешен инстинкт, че с него най-дълбоко я наранява), но Триша знаеше, че това не беше единствената причина, дори не бе най-голямата. Истинската причина, поради която Пийт искаше да се махне, беше, че мразеше Санфордското средно училище.
В Малдън той доста добре се беше устроил. В компютърния клуб се чувстваше като в собствено царство; имаше приятели — тъпанари, разбира се, но те се движеха в група и лошите момчета не ги закачаха. В Санфорд нямаше компютърен клуб и той се сприятели само с едно момче, Еди Рейбърн. После, през януари, Еди се премести, жертва също на родителска раздяла. Това превърна Пийт в самотник. Което бе по-лошо, много от момчетата му се присмиваха. И си спечели прякор, който ненавиждаше: Пийт Компютъра.
През по-голямата част от почивните дни, когато тя и Пийт не бяха в Малдън с баща си, майка им ги водеше на излети. Правеше го с мрачно постоянство. Макар че Триша желаеше с цялото си сърце майка й да се откаже от излетите — точно тогава ставаха най-ожесточените караници — знаеше, че това нямаше да се случи. Куила Андерсън (бе върнала моминското си име и човек можеше да се обзаложи, че Пийт мразеше този факт) твърдо прилагаше идеите си. Веднъж, докато бяха в къщата в Малдън заедно с татко, Триша чу баща си да говори по телефона със своя баща.
— Ако Куила участваше при Литъл Биг Хорн, индианците щяха да загубят — каза той. — Триша не харесваше, когато баща й говореше подобни неща за майка им — изглеждаше детинско и нелоялно, но не можеше да отрече, че в думите му имаше зърно истина.
През последните шест месеца, докато отношенията между Пийт и майка й неудържимо се влошаваха, тя ги бе водила до автомузея в Уискасет, до Шейкър Вилидж в Грей, до „Ню Ингланд Плант-Ей-Ториум“ в Норт Уайндхъм, до Сикс Гън Сити в Рандолф, Ню Хампшър, на разходка с кану по река Сако и на ски-екскурзия до Шугърлоуф (където Триша си навехна глезена, едно нараняване, заради което майка й и баща й после имаха смешна караница; какво забавно нещо беше разводът, наистина забавно).
Понякога, когато мястото наистина му харесваше, Пийт даваше отдих на устата си. Той каза, че Сикс Гън Сити е „за бебета“, но майка им му разреши да прекара по-голямата част от времето в залата с електронните игри, и Пийт се върна в къщи, ако не напълно щастлив, то поне мълчалив. От друга страна, ако Пийт не харесаше някое от местата, които избираше майка им (най-омразното му беше „Плант-Ей-Ториум“; на връщане оттам бе в отвратително настроение), той бе особено язвителен. „Карай да върви“ не беше в характера му. Нито пък беше в характера на майка им. Самата Триша намираше това за отлична философия, но всеки, който я погледнеше, казваше, че е цял бащичко. Понякога това я дразнеше, но предимно й харесваше.
