Морето на чудовищата

— Главоболия ли? — извиках възмутено.

Дионис щракна с пръсти. На масата се появи вестник — днешният брой на „Ню Йорк Поуст“. На първа страница ме гледаше снимката ми от „Мериудър“. Заради дислексията ми беше трудно да разчета заглавието, по не беше трудно да се досетя какво пишеше. Нещо от типа на: „Училище, подпалено от тринайсетгодишен маниак“.

— Да, главоболия — повтори доволно Тантал. — Доколкото чух, само с това си се занимавал миналото лято.

От гняв онемях. Аз ли бях виновен, че боговете едва не се бяха вкопчили в братоубийствена война?

Един сатир смутено пристъпи напред и поднесе на Тантал чиния с печено на скара месо. Новият директор се облиза. Погледна празната си чаша и заповяда:

— Бира. Специалната селекция на „Барк“ от 1967 година.

Чашата се напълни с пенлива течност. Тантал нерешително протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се изгори.

— Хайде, пробвай, стари приятелю — подкани го Дионис с блещукащи палави искрици в очите. — Този път може и да стане.

Тантал посегна към чашата, но тя отскочи. Той веднага се опита да забърше с показалец няколкото паднали на масата капчици и те се изтърколиха настрани като живак. Новият директор изръмжа и се обърна към чинията. Сграбчи вилица и посегна към едно ребърце, но чинията хвръкна към мангала в другия край на масата.

— Гръм да ги удари! — изрева Тантал.

— Е, да — обади се Дионис с престорено съчувствие. — Явно ти трябва още малко време. Повярвай ми, стари приятелю, престоят в този лагер е достатъчно голямо мъчение. Сигурен съм, че накрая старото проклятие ще изчезне.

— И кога ще е този край? — измърмори Тантал, впил поглед в чашата му. — Знаеш ли как изсъхва човешкото гърло за три хиляди години?

— Вие сте онзи от Подземното царство! — възкликнах смаяно. — Дето стои насред езеро с надвиснало над главата дърво, но нито може да пие вода, нито да хапне от плодовете.

— Колко добре си научил уроците си, а? — озъби се Тантал.

— Сигурно приживе сте направили нещо ужасно — несъзнателно в гласа ми се прокрадна леко възхищение. — За какво са ви наказали така?

Тантал присви очи. Зад гърба му сатирите яростно клатеха глави, за да ме предупредят да млъкна.

— Няма да те изпускам от очи, Персей Джаксън — рече той. — Не искам проблеми в моя лагер.

— „Вашият“ лагер вече си има предостатъчно проблеми… господине.

— О, седни си на мястото, Джонсън — въздъхна раздразнено Дионис. — Онази, празната маса, на която никой не иска да седне, е твоята, нали?

Бузите ми пламнаха, но се сдържах. Дионис беше голям досадник, но все пак беше безсмъртен и надарен с невероятна мощ.

— Хайде, Тайсън — рекох.

— О, не — обади се Тантал. — Чудовището остава тук. Трябва да решим какво да правим с него.

— Той не е чудовище! — извиках. — Казва се Тайсън.

Новият директор вдигна вежди.

— Тайсън спаси лагера — продължих аз. — Спря бронзовите бикове, които иначе щяха да опожарят всичко.

— Уви — измърмори Тантал, — колко хубаво би било!

Дионис се подсмихна.