Пан Володиовски

Заглоба не го позна, а понеже помисли, че това е самият игумен, стана от пейката и започна:

— Laudetur…53

Внезапно се взря по-внимателно, разпери ръце и викна:

— Пане Михале! Пане Михале!

Брат Йежи се остави да го грабне в прегръдките си, нещо като изхълцване разтърси гърдите му, но очите му останаха сухи. Заглоба дълго го прегръща, най-после заговори:

— Ти не си плакал сам над нещастието си. Плаках аз, плакаха и Скшетуски, и Кмичиц, и жените им. Воля божия! Примири се с нея, Михале! Дано те утеши милостивият отец и дано те възнагради!… Добре си направил, че навреме си се затворил всред тия стени. В нещастието няма по-добро нещо от молитвата и набожните размисли. Дай да те прегърна още веднъж! Едва мога да те видя през сълзите си!

А пан Заглоба наистина плачеше, развълнуван от вида на Володиовски, но накрай заговори отново:

— Прости, че прекъснах размишленията ти, но аз не можех да постъпя другояче и сам ще ми дадеш право, когато ти изтъкна моите основания. Ей, Михале! Много добро и много зло сме преживели двамата с тебе! Дали намери ти някаква утеха зад тази решетка?

— Намерих — отговори пан Михал — в тия думи, които слушам и повтарям тук всеки ден и които искам да повтарям до смъртта си: Memento mori! В смъртта е утехата за мене.

— Хм! Смъртта по-лесно може да се намери на бойното поле, а не в манастира, където животът тече така, като че ли някой бавно развива кълбо.

— Тук няма живот, понеже няма земни залисии, и докато душата напусне тялото, тя сякаш живее в друг свят.

— Щом е така, тогава няма да ти кажа, че белгородската орда се готви да нападне Жечпосполита с голяма сила, понеже какво може да те интересува това?

Пан Михал изведнъж размърда мустачки и неволно посегна с десница към лявото си бедро, но като не намери там сабя, веднага скри ръце под расото, наведе глава и каза:

— Memento mori!

— Така е! Така! — каза Заглоба, като мигаше малко нетърпеливо със здравото си око. — Дори вчера пан хетман Собески казваше: „Нека Володиовски да послужи поне през тая буря, а после да върви в който си иска манастир. Бог не би се разсърдил за това, напротив, такъв монах ще бъде с още по-големи заслуги.“ Но човек няма защо да ти се чуди, че предпочиташ собственото си спокойствие пред щастието на отечеството, нали се казва: prima caritas ab ego.54

Настана продължително мълчание, само мустаците на пан Михал някак се наежиха и започнаха да се мърдат бързо, макар и леко.

— Обетите не си поел още и всеки момент можеш да излезеш, нали? — попита най-сетне пан Заглоба.

— Аз не съм още монах, понеже чаках божията благодат, пък и всички болезнени земни мисли да напуснат душата ми. Но благодатта е вече над мене, спокойствието ми се възвръща — мога да изляза, но вече не желая, тъй като наближава денят, когато с чиста съвест и освободен от земни желания ще мога да поема обетите.