Френска целувка (Книга 1)

— Това вече ще е най-големият майтап. — Очите на Аликс хвърляха искри. — До гуша ми е дошло от самодоволни копелета като тебе, дето залъгват пресата с лицемерни проповеди, че всеки заслужавал най-добрата защита, и трупат пари, като измъкват от ръцете на правосъдието твари като Гейбъл. Защо не споменеш в някое интервю, че тази защита се купува срещу двеста и петдесет долара на час? Повдига ми се от всичко това. Кажи ми кога за последен път си водил дело pro bono, просто защото си вярвал в правотата на клиента си? Ти не си адвокат, а циркаджия и мястото ти е по панаирите заедно с жонгльорите, огнегълтачите и укротителите на змии. Не ти ли е ясно все още, че нямаш работа тук, в съдебните зали? — махна тя с ръка към каменната фасада на Криминалния съд.

Преди Крис да успее да отговори, Аликс се обърна и се изгуби в тълпата пред главния вход на сградата. Той се почувства не толкова сърдит, колкото потиснат — сякаш някой бе надникнал в душата му и бе видял мръсотията в нея.

„Гадост“, мислеше си Крис, бързайки надолу по стълбите. Денят беше все така мрачен, а дъждът се усилваше. Потръпвайки, притича до чакащата лимузина и се вмъкна вътре до Гейбъл.

— Май понакуцвате? Не бях забелязал по-рано.

Крис се намръщи — не обичаше да му напомнят за болката в крака. В колата беше тъмно като в катафалка.

— Нищо особено, стара контузия на бедрото. Обажда се от влагата.

— От войната ли я имате, или сте спортували? — попита Гейбъл. Той вече си бе налял чаша шампанско от бутилката, изстудяваща се в малкия хладилник на лимузината.

— И едното, и другото — каза Крис. Думите на Аликс Лейн не излизаха от главата му.

— Така ли? — за пръв път, откакто бе стъпил в офиса му, Гейбъл го изгледа с известен интерес. — Един момент — каза той и викна на шофьора си: — Ресторанта, Еди. И дай газ, умирам от глад.

— Да, мистър Гейбъл.

Лимузината меко се плъзна през глухите лабиринти на централен Манхатън и старите улици дадоха път на атомния век, на мечтите, изградени върху какао, цветни метали и замразени свински пържоли.

— Е, разкажете ми сега как пострада бедрото ви.

— Мистър Гейбъл — отвърна Крис. — От вас току-що беше оттеглено обвинение в убийството на жена ви. Това нищо ли не означава за вас?

Гейбъл присви очи.

— Какво искате всъщност, да ви потупам по рамото ли? Свършихте това, за което ви платих. — Той вдигна рамене. — Разбира се, изявлението за печата, което ми съчинихте, беше много добро. Утре ще изглежда един път във вестниците.

— Не разбирам що за човек сте — каза Крис. — Въобще имате ли чувства?

— Слушайте, каквито и чувства да имам, да пукна, ако някога ги покажа пред вас или пред някой от ония там — махна той към останалия свят зад тъмните стъкла на колата.

Но след печеното и три големи скоча със сода нещата вече бяха по-различни.

— Вие на колко сте? — попита Гейбъл. — Сигурно към четирийсетте. А аз наскоро ударих петдесетака. И знаете ли какво означава това за мен? Означава, че се отдалечавам с още една година от войната. — Двамата заемаха най-добрата маса на скъп ресторант в кънтри стил на Второ авеню. Подът беше покрит с дървени стърготини, а по стените висяха черно-бели плакати на естрадни звезди, подписани с хвалебствени автографи лично за Дон, собственика на заведението. — Да-а, войната — продължи Гейбъл. — Тя ме промени, разбира се — как иначе. Единственият начин човек да не се промени в тая смрадлива касапница, беше като умре. Всеки, който твърди обратното, е лайнар.