Нишката на покварата

— Не! — извика единият силует, накланяйки се встрани. Изглежда бе пропуснала. Без да обръща внимание на болката и на коварното мокро петно около ребрата й, което ставаше все по-голямо, тя презареди. — Не! Либера Драмач! Спрете стрелбата!

Кайку се спря, ала продължи да държи на прицел мъжа, който говореше.

— Очаквайте спящата! — извика той. Това беше паролата, с която трябваше да разпознаят шпионина.

— Коя е спящата? — попита Кайку според указанията.

— Бившата Престолонаследничка — Лусия ту Еринима — прозвуча отговорът. — Която ти спаси от Императорската цитадела, Кайку.

Тя се поколеба за момент, сепната от обстоятелството, че този непознат знае името й, след което сведе надолу цевта на пушката си.

— Откъде знаеш коя съм? — попита девойката с изненадващо тих глас. Започваше да се чувства отпаднала, ала очите й продължаваха да блестят в яркочервено.

— Какъв шпионин щях да съм, ако не знаех? — усмихна се мъжът, приближавайки се към нея. Спътникът му се движеше на известно разстояние зад него и се озърташе напрегнато. Имаше почти същите татуировки като жената, която я бе довела дотук.

— Ранена си — отбеляза безстрастно шпионинът.

— Кой си ти? — попита го момичето.

— Саран Иктис Марул — отвърна мъжът. — А това е Тсата. Представлението, което изнесе, ще привлече вниманието на всичките ни преследвачи в радиус от трийсет километра. Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш?

— Мога — рече Кайку, ала изобщо не беше сигурна в това. Стрелата продължаваше да стърчи от ризата й и раната й кървеше обилно, ала за щастие острието не се беше забило много дълбоко в тялото й — можеше да диша, което означаваше, че дробовете й не са засегнати. Искаше й се да превърже раната си, но авторитетът, с който Саран изрече думите си, я накара да се подчини. Тримата се насочиха към гората и бяха погълнати от сенките, оставяйки зад гърба си мрачните пазители от Айтх Птхакатх, трупа на водачката на Кайку и пукащата, димяща дървесина.