Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Чуваш ли ме? Говори!

Дълбока тишина последва думите му.

— О, Диамелен! — извика внезапно той.

След този вик се чу дълбока въздишка. Арсат излезе и отново се отпусна на старото си място.

Те седяха смълчано край огъня. В къщата цареше пълна тишина, тихо беше и наоколо; само гласовете на лодкарите се носеха откъм далечния край на лагуната и отекваха отчетливо над спокойната повърхност на водата. Огънят при носа на лодката мъждукаше в далечината с неясно очертания си червен пламък. След малко пламъкът изчезна. Гласовете секнаха. Земята и водата притихнаха в дълбок и непробуден сън. Сякаш нищо друго не съществуваше освен блясъка на звездите, вечен и безполезен, прокрадващ се през черната неподвижност на нощта.

С широко отворени очи белият човек гледаше в тъмнината пред себе си. Страхът и магията, внушението и чудото на смъртта — на близката, неизбежна, незрима смърт — притъпяваха жизнеността на натурата му и събуждаха неговите най-смътни и съкровени мисли. Вечното подозрение спрямо злото, разяждащото съмнение, което се спотайва в душите ни, се вливаше в неподвижността около него, неподвижност дълбока и безразлична, и й придаваше страховит и мерзък вид, сякаш това бе хладнокръвна и непроницаема маска на неоправданото насилие. В този негов мимолетен и дълбок душевен смут земята, обгърната от меката звездна светлина, се превърна в преизподня на нечовешки стремления, в бойно поле на демони ужасни и чудовищни, величави или низки, протегнали жадни ръце към беззащитните ни души. Едно неспокойно и тайнствено място на неутолими копнежи и страхове.

Печален шепот се разнесе в нощта; шепот обезпокоителен и навяващ тъга, сякаш усоите на околната гора се бяха опитали да му нашепнат мъдростта на своето необятно и величествено безразличие. Звуци, колебливи и безплътни, се понесоха около него и бавно приеха формата на слова; постепенно се подредиха в поток от изречения, които се лееха тихо и монотонно. Той се раздвижи като внезапно разбудил се човек и се намести по-удобно. Арсат, неподвижен и потънал в сянка, навел глава под звездното небе, говореше тихо, с унесен глас:

— А кому може човек да излее мъката си, ако не на приятел? Мъжът трябва да говори за война и любов. Ти, Туан, знаеш какво е война и си ме виждал във време на опасност да диря смъртта така, както други хора се борят за живота си! Написаното може да се изгуби; лъжата може да се напише; но това, което окото е видяло, е истина и остава в паметта!

— Помня — каза тихо белият човек.

Арсат продължи с жал в гласа:

— Затова ще ти говоря за любовта. Ще говоря в нощта. Ще говоря, преди да са си отишли нощта и любовта — и денят да види мъката, легнала на помръкналия ми лик, на изпепеленото ми сърце.

Кратка и едва чута въздишка отбеляза една почти недоловима пауза, а после думите потекоха отново, без нито едно движение, без нито един жест.