Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Белият човек излезе от колибата точно когато бързите и прокрадващи се сенки потушаваха огромния пожар на залеза; те се надигаха недоловимо над върхарите на дърветата, заливаха небето и се сипеха като водни струи, за да угасят алената жар на реещите се облаци и червеното зарево на отмиращия ден. Няколко мига след това звездите изплаваха над непрозрачния мрак на земята и голямата лагуна, внезапно оживяла с отраженията на светлините, заприлича на овален къс нощно небе, захвърлен сред безнадеждната и бездънна нощ на този пустинен свят. Белият човек вечеря с храната от кошницата и като взе няколко от разпилените по площадката съчки, стъкна малък огън — не толкова, за да се сгрее, колкото заради дима, който щеше да прогони комарите. Загърна се с одеялата, опря гръб о тръстиковата стена на къщата и запуши, унесен в мисли.
Арсат доближи безшумно през вратата и приклекна до огъня. Белият човек прибра изпънатите си нозе.
— Диша — каза тихо Арсат в отговор на очаквания въпрос. — Диша и сякаш цялата е пламнала в огън. Не говори, не чува — само гори!
Той спря за момент, след което попита с тих, примирен глас:
— Туан… ще умре ли?
Белият човек присви неловко рамене и отвърна колебливо:
— Ако съдбата й е отредила така.
— Не, туан — каза спокойно Арсат. — Ако така е отредила моята съдба. Аз чувам, виждам, чакам. Спомням си… Туан, ти помниш ли старото време? Помниш ли брат ми?
— Да — отвърна белият човек.
Внезапно малаецът стана и влезе вътре. Другият, все още седнал отвън, дочу гласа му откъм колибата. Арсат говореше високо:
— Чуваш ли ме? Говори!
Дълбока тишина последва думите му.
— О, Диамелен! — извика внезапно той.
След този вик се чу дълбока въздишка. Арсат излезе и отново се отпусна на старото си място.
Те седяха смълчано край огъня. В къщата цареше пълна тишина, тихо беше и наоколо; само гласовете на лодкарите се носеха откъм далечния край на лагуната и отекваха отчетливо над спокойната повърхност на водата. Огънят при носа на лодката мъждукаше в далечината с неясно очертания си червен пламък. След малко пламъкът изчезна. Гласовете секнаха. Земята и водата притихнаха в дълбок и непробуден сън. Сякаш нищо друго не съществуваше освен блясъка на звездите, вечен и безполезен, прокрадващ се през черната неподвижност на нощта.
С широко отворени очи белият човек гледаше в тъмнината пред себе си. Страхът и магията, внушението и чудото на смъртта — на близката, неизбежна, незрима смърт — притъпяваха жизнеността на натурата му и събуждаха неговите най-смътни и съкровени мисли. Вечното подозрение спрямо злото, разяждащото съмнение, което се спотайва в душите ни, се вливаше в неподвижността около него, неподвижност дълбока и безразлична, и й придаваше страховит и мерзък вид, сякаш това бе хладнокръвна и непроницаема маска на неоправданото насилие. В този негов мимолетен и дълбок душевен смут земята, обгърната от меката звездна светлина, се превърна в преизподня на нечовешки стремления, в бойно поле на демони ужасни и чудовищни, величави или низки, протегнали жадни ръце към беззащитните ни души. Едно неспокойно и тайнствено място на неутолими копнежи и страхове.
Печален шепот се разнесе в нощта; шепот обезпокоителен и навяващ тъга, сякаш усоите на околната гора се бяха опитали да му нашепнат мъдростта на своето необятно и величествено безразличие. Звуци, колебливи и безплътни, се понесоха около него и бавно приеха формата на слова; постепенно се подредиха в поток от изречения, които се лееха тихо и монотонно. Той се раздвижи като внезапно разбудил се човек и се намести по-удобно. Арсат, неподвижен и потънал в сянка, навел глава под звездното небе, говореше тихо, с унесен глас:
— А кому може човек да излее мъката си, ако не на приятел? Мъжът трябва да говори за война и любов. Ти, Туан, знаеш какво е война и си ме виждал във време на опасност да диря смъртта така, както други хора се борят за живота си! Написаното може да се изгуби; лъжата може да се напише; но това, което окото е видяло, е истина и остава в паметта!
— Помня — каза тихо белият човек.
Арсат продължи с жал в гласа:
— Затова ще ти говоря за любовта. Ще говоря в нощта. Ще говоря, преди да са си отишли нощта и любовта — и денят да види мъката, легнала на помръкналия ми лик, на изпепеленото ми сърце.
Кратка и едва чута въздишка отбеляза една почти недоловима пауза, а после думите потекоха отново, без нито едно движение, без нито един жест.