Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуэлл Йен, Томасон Дастин
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-619-X
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Въоръжени с този последен ключ, двамата приятели се гмурват в странния свят на Хипнеротомахия — свят на забравена ерудиция, странни сексуални желания и ужасяващо насилие. Но точно когато започват да осъзнават размера на своето откритие, заснеженото студентско градче е потресено: един отдавнашен изследовател на книгата е застрелян в пустите нощни зали на историческия факултет.
— Нейде там. Играе си с Уил Клей на „дръж ми задника“.
Все тъй усмихната, Кати се връща при мен.
— Колко време ти трябваше, за да планираш това?
Почвам да заеквам.
— Няколко дни — импровизира Джил, след като не намирам думи да обясня, че цялото това представление не е заради нея. — Може би седмица.
— Впечатляващо — казва Кати. — До тази сутрин метеоролозите и хабер си нямаха, че ще завали сняг.
— Няколко часа — поправя се Джил. — Може би ден.
Тя не ме изпуска от поглед.
— Чакай да се досетя. Трябват ти дрехи.
— За трима.
Кати отстъпва до гардероба и казва:
— Навън май е доста студено. Изглежда, сте почнали да зъзнете.
Пол я поглежда така, сякаш не вярва на ушите си. После се окопитва.
— Мога ли да ползвам телефона?
Кати му посочва безжичния апарат на масата. Аз пресичам стаята и я притискам до гардероба. Тя се опитва да ме отблъсне, но аз удвоявам усилията и двамата хлътваме върху няколко реда дамски обувки. Усещам как в най-деликатните ми места се забиват високи токчета. Трябват ни няколко секунди, за да се измъкнем от затрудненото положение. Изправям се, очаквайки съчувствени стонове от страна на Пол и Джил. Но тяхното внимание е насочено другаде. В ъгъла Пол шушука нещо по телефона, а Джил зяпа през прозореца. Отначало предполагам, че търси Чарли. После виждам как един охранител се задава към входа на общежитието, говорейки нещо по радиостанцията.
— Хей, Кати — казва Джил, — не ни трябват сватбени костюми. Всичко ще свърши работа.
— Кротко — казва тя и се връща с цял наръч дрехи на закачалки. Подрежда на масата три долнища от анцуг, две тениски и синята официална риза, която съм се утрепал да търся вече цял месец. — За толкова кратко време с друго не мога да ви помогна.
Обличаме се светкавично. Изведнъж откъм долното фоайе долита пращенето на радиостанция. Външната врата на сградата се затръшва.
Пол затваря телефона.
— Трябва да бягам в библиотеката.
— Измъкнете се през задния вход, момчета — бързо казва Кати. — Другото оставете на мен.
Докато Джил й благодари за дрехите, аз я хващам за ръката.
— Ще се видим ли по-късно? — пита тя и прави някаква магия с очи. Усмихва се лекичко. Сигурно й е чудно как мога всеки път да се връзвам на толкова елементарен трик.
Джил надава възмутен стон и ме измъква навън за ръката. Докато напускаме сградата, чувам как отгоре Кати вика охранителя:
— Полицай! Полицай! Нуждая се от вашата помощ…
Джил се обръща и вдига поглед. Когато вижда силуета на полицая да се появява в прозореца на Кати, лицето му просветлява. Продължаваме срещу пронизващия вятър и скоро общежитието изчезва зад завеса от сняг. Студентското градче е почти пусто. Топлината от тунелите бързо напуска телата ни, изсмуквана от ситните, бодливи снежинки. Пол върви най-отпред, с малко по-целеустремена крачка. Не казва нито дума.
4.
С Пол се запознахме заради една книга. Навярно така или иначе щяхме да се срещнем нейде в библиотеката, на семинар или на лекциите по литература в първи курс, тъй че книгата едва ли е чак толкова важна. Но като се вземе предвид, че тя беше на възраст над петстотин години, и то точно същата, която баща ми проучваше преди смъртта си, поводът изглежда някак по-знаменателен.
„Хипнеротомахия Полифили“, което на латински означава „Борбата на Полифил за обич в съня“, е публикувана около 1499 година от венецианец на име Алдус Мануций. Представлява енциклопедия, маскирана като роман и обсъждаща всякакви теми — от архитектура до зоология. Написана е в стил, който би се видял муден дори на костенурка. Това е най-дългата книга в света за съня на един човек и пред нея Марсел Пруст с неговия най-дълъг роман за ядене на парче кейк изглежда като Ърнест Хемингуей. Бих се осмелил да предположа, че и ренесансовите читатели са смятали същото. Макар че Алдус бил най-печатаният автор по онова време, „Хипнеротомахия“ представлява плетеница от действия и образи без друга връзка помежду им, освен главния герой — универсална алегорична фигура с името Полифил. Фабулата е проста: Полифил сънува сън, в който търси любимата си жена. Но е разказано по тъй сложен начин, че дори повечето изследователи на Ренесанса — същите хора, които четат Плотин, докато чакат автобуса — смятат „Хипнеротомахия“ за мъчително, досадно трудна за четене.