Криптата на флорентинеца

„Цици и дупета, дупета и цици“ — напевно подвиква нейде наблизо младежки глас с кокни акцент, досущ като цветарка от „Моята прекрасна лейди“. Оттатък алеята виждам един дебел първокурсник, с когото съм провеждал встъпителен семинар, да се вмъква с подскачащо шкембе сред тълпата от второкурсници. Вместо облекло носи два големи рекламни плаката: ЗА ПРОБА ПАРИ НЕ ВЗИМАМ (отпред) и СЕКТОР ВЪТРЕШНИ ПРОВЕРКИ (отзад). Най-сетне забелязвам Чарли. Вече се е добрал до периферията на кръга, където виждам и Уил Клей от нашия факултет — само по тропически шлем и с две кутии бира в ръцете. Чарли събаря шлема му, онзи го подгонва по двора и двамата скоро изчезват от поглед.

Смехът се носи на приливи и отливи. Сред суматохата някой ме сграбчва за ръката.

— Да вървим.

Джил ме дърпа към външния кръг.

— А сега какво? — пита Пол.

Джил се озърта. На всички изходи от двора стоят пазачи.

— Насам — предлагам аз.

Наближаваме един от входовете на общежитието и влизаме. Пияна второкурсничка отваря вратата на стаята и замръзва на прага, сякаш се мъчи да съобрази кой кого трябва да поздрави. Оглежда ни от глава до пети, после размахва бутилка бира.

— Наздраве.

Тя се оригва и затръшва вратата, но не преди да забележим как една нейна колежка се топли пред камината, прикрита само с кърпа около бедрата.

— Идвайте — казвам аз.

Двамата ме следват към горния етаж, където започвам да блъскам по една врата.

— Какво пра… — започва Джил.

Но преди да довърши, вратата се отваря и ме посрещат две големи зелени очи. Щом ме виждат, устните под тях леко се открехват. Кати е облечена с изпъната тениска и избелели джинси; червеникаво-кестенявата й коса е стегната отзад на къса опашка. Преди да ни пусне вътре, тя избухва в смях.

— Знаех си, че ще дойдеш — казва тя, докато ми разтрива ръцете. После ме обгръща в сърдечна и топла прегръдка. — Официален костюм за моя рожден ден — добавя и ме оглежда от глава до пети. Очите й блестят. — Затова ли не се обади?

Докато Кати отстъпва навътре в стаята, забелязвам, че Пол гледа втренчено фотоапарата в ръката й — „Пентакс“ с огромен телеобектив.

— Това за какво е? — пита Джил, когато тя оставя фотоапарата.

— Правя снимки за „Принс“ — обяснява тя. — Може най-сетне да отпечатат поне една.

Сигурно затова не тича навън с останалите. Вече цяла година Кати се мъчи да пусне снимка на първа страница на студентския вестник „Дейли Принстъниън“, но строгата йерархия на курсовете действа срещу нея. Днес обаче системата се обръща в нейна полза. В тия общежития настаняват само първокурсници и второкурсници, а нейната стая има великолепен изглед към двора.

— Къде е Чарли? — пита тя.

Джил свива рамене и хвърля поглед навън през прозореца.