Кучка

Луис живееше точно зад ъгъла, на Роуз Лейн. И той като мен — с родителите си. През първата година двамата бяхме на практика неразделни в университета, обаче с него се разговаряше ужасно трудно. Беше направо непроницаем, при това не претенциозно или превзето. Той просто не обичаше да говори. През първата ни година вероятно прекарваше повече време в „Блекбърн Армс“, отколкото на лекции, а и сега мога да ви кажа за него само три неща. Любимото му питие е джин с портокалов сок, притежава първото издание на Хемингуей и е имал брат близнак, който е починал при раждането. Онзи път взехме по едно екстази, обаче разговорът пак не потръгна. Той просто си седеше, лепнал на лицето си идиотска усмивка, сочеше към тавана и се пляскаше по бедрата. А после направи онова нещо — отпраши към Гоа с някаква хипарка, с която се бе запознал по интернет. Родителите му бяха съсипани.

Другото ми приятелче, Тъмблър, имаше едно от онези невзрачни лица, които човек лесно забравя. Живееше в общинските жилища „Ратбоун“, в горната част на Лиъм Роуд. Натъкнах се на него един петък вечерта — прибираше се у дома и ревеше. Носът му беше размазан по лицето. Някакви хулигани го нападнали пред „Крис Чипи“ на Роуз Лейн и му отмъкнали парите и чипса. Познавах хлапетата, които го бяха направили. Деца. Не бяха на повече от дванайсет или тринайсет години, но като група бяха безмилостни. Обаче той не беше разстроен заради унижението от побоя, а заради факта, че собствените му приятели се бяха отдръпнали и се бяха смели на цялото представление. Лайна! Що за приятели биха направили подобно нещо? И така аз, досущ като Майка Тереза, обзета от пиянска тъга заради това едро и гламаво момче и решена да го издигне в очите на малодушните му приятелчета, го питам дали не иска да ме придружи на бала в края на годината. Реших, че това ще му се отрази по-добре, отколкото да изпратя младия Кийли и бандата му да накарат наглите му обирджии да се покаят. Почти се получи.

Когато пристигнахме в Стюдънт Гилд, веднага стана ужасяващо ясно, че приятелчетата на Тъмблър не го смятат за нищо повече от повод за забавление — клоун, когото можеха да напият и после да му се подиграват. Затова когато величествено се появих в залата с червена рокля „Долче и Габана“, следвана по петите от Тъмблър, който миришеше на „Брут“ и на ментови бонбони, приятелчетата му направо се сащисаха. Направих всичко по силите си да разиграя театъра както трябва — смеех се като луда на скучните му шеги, аплодирах дивашки опитите му да пее на караоке, дори изтанцувах един блус с него на „Безгрижен шепот“ и смятам, че успях да убедя всички, че по силата на някакъв необясним обрат на съдбата идиотчето беше ударило джакпота. В полунощ, опиянен и замаян от новопридобитата си популярност, той бе убеден в същото. Когато учтиво отклоних несръчните му аванси, стана гаден и пъхна дебелата си ръка в роклята ми. Пернах му два съкрушителни десни — един в лявото око и още един в брадичката — и един остър ляв в бъбреците. Рано на следващата сутрин той цъфна на входната врата с кутия шоколадови бонбони и с подуто око. Ако нямах ужасен махмурлук и ако яйчниците ми не бяха оцапали чистия ми дюшек през нощта, сигурно щях да съжаля горкото момче, обаче видът на размазаното му лице на прага в този неприемлив час предизвика у мен единствено омраза и един немощен, но все пак ефикасен горен ляв. Повече не го видях. Не се върна в университета след лятната ваканция. Луис и Тъмблър, моите студентски дружки.