Три сестри, три кралици

После се поглеждат с взаимно възхищение и тя отива в малкия си личен параклис да се моли, дамите ѝ я сподирят, за да коленичат зад нея, и ние с Хари оставаме сами.

— Хари, съжалявам, че казах онова, когато Артур почина — изричам без предисловие.

Той великодушно вдига глава. Хари обича да му се извиняват.

— Бях толкова нещастна — добавям. — Не знаех какво говоря.

— А после стана по-лошо — краткотрайният му прилив на гордост е отминал. Почти мога да помириша страданието му — страданието на едно още невъзмъжало момче, изгубило майка си, единствената, която го е обичала искрено.

Неловко се изправям на крака, протягам ръце към него и го прегръщам. Почти сякаш прегръщам Артур, толкова е висок и силен.

— Братко — казвам, изпробвайки думите; никога преди не съм изпитвала нежни чувства към Хари. — Братко — повтарям.

— Сестро — изрича той.

Прегръщаме се мълчаливо за миг и си мисля: това е успокояващо. Това е брат ми — силен като жребче и самотен, както съм самотна аз. Навярно мога да му се доверя. Той може да ми се довери.

— Знаеш ли, един ден ще бъда крал на Англия — казва той, притиснал лице към рамото ми.

— Чак след години — казвам утешително. — Татко ще се върне в двора и ще бъде както преди.

— И ще се оженя за Катерина — казва той свенливо и ме пуска. — Тя никога не е била омъжена истински за Артур — ще се омъжи за мен.

Толкова съм зашеметена, че просто зяпвам, безмълвна, останала без дъх от изненада. Хари вижда вцепененото ми изражение и се засмива леко, смутено.

— Не веднага, разбира се. Ще изчакаме, докато навърша четиринайсет. Но ще се сгодим веднага.

— Пак ли! — изтръгва се бурно възклицание от мен, защото си мисля за златните връзки за обувки и разточителната сватба.

— Споразумяха се.

— Но тя е вдовица на Артур — възразявам.

— Не и в действителност — казва неловко той.

— Какво имаш предвид? — После, в миг, внезапно разбирам. Спомням си как Катерина Арогантната казва: „Уви, това никога не се случи за нас“, и как се зачудих какво има предвид с това, и защо би казала такова нещо.

— Уви — казвам, наблюдавайки го внимателно, с присвити очи. — Това така и не се е случило за тях.

— Не — казва той с облекчение. Мога да се обзаложа, че тези думи са му дори познати. — Не, уви, не е.

— Това ли е планът ѝ? — питам ожесточено. — Така ли ще успее да остане тук, завинаги? Така ли ще успее да бъде отново принцеса на Уелс, а после да стане кралица на Англия, макар че съпругът ѝ почина? Защото си е поставила това за цел? Никога не е била влюбена в Артур, винаги се е стремяла към трона.

— Това е планът на баща ни — казва Хари невинно. — Бил е договорен преди почитаемата ни майка… преди смъртта на почитаемата ни майка.