Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Отново онова леко, чуждоземско изопване на раменете. Помислям си със спазъм на болка, че Артур навярно е намирал този малък жест за очарователен.
— В траур сме — казвам строго, позволявайки си да се огледам из стаята, като спирам очи върху всяко съкрушено лице, точно както прави почитаемата ми баба, когато хока целия двор. — Не играем глупави игри като малоумници на селския мегдан.
Съмнявам се, че разбира думите „малоумници на селския мегдан“, но никой не би могъл да се заблуди в презрителния ми тон. Тя се облива в руменина, докато се изправя в цял ръст. Не е висока, но сега ми се струва, че се извисява над мен. Тъмносините ѝ очи се вглеждат в моите и аз отвръщам дръзко на погледа ѝ, предизвиквайки я да ми възрази.
— Играех със сестра ви — казва тя с тихия си глас. — Тя има нужда от щастливи моменти. Артур не искаше…
Не мога да понеса името му да бъде изричано от нея, от това момиче, което дойде от Испания и го отведе от двора, и го е гледало как умира. Как се осмелява така небрежно да казва „Артур“ пред мен — пред мен, която не мога да изрека името му от скръб?
— Негова светлост би искал сестра му да се държи като принцеса на Англия — процеждам, по-подобна на баба си отвсякога. Мери изхленчва и изтичва при една от дамите, за да плаче в скута ѝ. Не ѝ обръщам никакво внимание. — Дворът е в пълен траур, не бива да има шумни игри, или танци, или непристойни гоненици — презрително оглеждам Катерина от глава до пети. — Изненадана съм от вас, вдовстваща принцесо. Ще трябва със съжаление да съобщя на почитаемата си баба, че забравяте къде ви е мястото.
Мисля, че съм я засрамила пред всички, и се отправям към вратата, сияейки тържествуващо. Но точно когато се готвя да изляза, тя изрича тихо и простичко:
— Не, вие сте тази, която греши, сестро. Принц Артур ме помоли да си играя с принцеса Мери, и да се разхождам и разговарям с вас. Знаеше, че умира, и ме помоли да утешавам всички ви.
Обръщам се рязко, изтичвам към нея и я дръпвам за ръката, далече от другите, така че никой друг да не чуе:
— Знаел е? Предаде ли ви нещо за мен?
В този момент съм сигурна, че ми е изпратил прощални думи. Артур ме обичаше, аз го обичах, бяхме всичко един за друг. Сигурно е изпратил съкровени думи за сбогом, само за мен.
— Какво ви поръча да ми кажете? Какво каза?
Очите ѝ плавно се отместват от моите и аз си помислям: тук има нещо, което тя не ми казва. Нямам ѝ доверие. Притискам я плътно към себе си, все едно че я прегръщам.
— Съжалявам, Маргарет. Толкова съжалявам — казва тя, откъсвайки се от ръцете ми. — Не каза нищо повече, освен че се надява никой да не скърби за него, и ми поръча да утешавам сестрите му.
— А на вас? — питам. — Поръча ли ви да не скърбите за него?
Клепачите ѝ се свеждат; сега знам, че тук има някаква тайна.
— Говорихме насаме, преди да умре — това е всичко, което казва.
— За какво? — питам грубо.
Внезапно тя вдига поглед и сините ѝ очи пламват, потъмнели от страст.
— Дадох му думата си — изрича тя пламенно. — Той поиска от мен да му обещая нещо, и аз обещах.
— Какво обещахте?
Светлите ресници отново закриват очите ѝ, тя отново свежда поглед, пазейки тайната си, отказвайки да сподели с мен последните думи на брат ми.
— Non possum dicere — казва тя.
— Какво? — Разтърсвам леко ръката ѝ, сякаш е Мери и мога да я зашлевя. — Говори на английски, глупачко!
Катерина отново ми отправя онзи изгарящ поглед.
— Не мога да кажа — изрича тя. — Но ви уверявам, че съм водена от последната му воля. Винаги ще се ръководя от волята му. Заклех се.
Чувствам се напълно зашеметена от решителността ѝ. Не мога да я убедя, не мога и да бъда груба към нея.
— Във всеки случай, не бива да тичате наоколо и да вдигате шум — казвам злобно. — На почитаемата ми баба това няма да ѝ хареса, а почитаемата ми майка си почива. Вероятно вече сте я смутили.
— Тя очаква дете? — пита ме тихо младата жена. Всъщност това изобщо не ѝ влиза в работата. И освен това майка ми нямаше да е принудена да зачене отново, ако Артур не беше умрял. На практика Катерина е виновна, че майка ми е изтощена и ѝ предстои да изтърпи още едно усамотение и раждане.
— Да — казвам надуто. — Както би трябвало да очаквате и вие. Изпратихме носилка в Лъдлоу да ви доведат у дома, за да не ви се налага да яздите, защото мислехме, че очаквате дете. Проявявахме загриженост към вас, но изглежда, че не е имало нужда от любезността ни.
— Уви, това така и не се случи за нас — казва тя тъжно, и аз съм толкова разярена, че излизам от стаята, затръшвайки вратата, преди да имам време да помисля точно какво иска да каже с това. „Уви, това така и не се случи за нас“?
Какво така и не се е случило?