Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
Бях отворил уста да протестирам, но изведнъж ми хрумна, че сестрите Де Вийр сигурно ще са в тези бъбрещи съсловия. А също и Фенела Майтус, новопристигналата дъщеря на Ортус Майтус, за която се говореше, че била изумително красива, а джобовете на татко ѝ бяха толкова дълбоки, че може би си струваше дори да се оженя, за да бръкна в тях. И, разбира се, ако успеех да уредя Снори да дебютира в ямите преди началото на представлението, вероятно безброй благороднически и търговски кесии щяха да се разтворят по време на антрактите, за да заложат на тази вълнуваща нова кръв. Ако може да се каже нещо хубаво за операта, то е, че кара човек да оцени далеч по-добре всички други форми на забавление. Затворих уста и кимнах. Дарин си тръгна, като налапа другата половинка на яйцето.
Апетитът ме беше напуснал. Избутах чинията настрани. Безцелно шаващите ми пръсти напипаха стария медальон под гънките на плаща ми. Извадих го и го тропнах на масата. Евтината вещ от тънък метал и стъкло се отвори с щракване и разкри портрета на майка ми. Побързах да го затворя. Тя ме видя за последен път, като бях на седем — отнесе я текливката. Наричат я текливка. Но всъщност са лайна. Отслабваш, хваща те треска и умираш в смрад. Това не е начинът да умре една принцеса, нито пък майка. Прибрах медальона, без да го отварям. По-добре да ме помни като седемгодишен и да не ме вижда сега.
Преди да изляза от двореца, забрах ескорта си — двама възрастни стражи, които бащината ми щедрост бе натоварила със задачата да пазят височайшата ми кожа. С тях двамата по петите се отбих в Червената палата да забърша шепа от обичайните си дружки. Рауст и Лон Грейджар, братовчеди на принца на Стрела, пратени да „развиват отношенията“, което, изглежда, включваше опоскване на най-добрата ни храна и гонене на слугинчетата. Освен това Омар, седми син на халифа на Либа и чудесна компания за комар. Бях го срещнал по време на краткото си и безславно пребиваване в Математа и той беше убедил халифа да го прати на континента, за да разшири образованието си! Заедно с Омар и двамата Грейджар се насочих към крилото за гости на Вътрешния дворец, където са настанени най-важните сановници и където бащата на Барас Джон, виенският посланик при двора, държеше апартамент. Накарахме един слуга да повика Барас и той се появи достатъчно бързо, следван от Ролас, неговото другарче и телохранител.
— Каква чудесна вечер да се напиеш! — поздрави ме Барас, докато слизаше по стълбите. Той винаги казваше, че е чудесна вечер да се напиеш.
— За това ще ни е нужно вино! — Разперих ръце.
Барас отстъпи встрани, за да разкрие вървящия зад него Ролас, който носеше манерка с внушителни размери.
— Големи работи стават в двора днес.
— Среща на клана — казах. Барас не спираше да подпитва за новини от двора. Подозирах, че половината от издръжката му зависи от това да предава клюки на баща си.
— Да не би Синята дама да е подхванала пак игричките си? — Той ме прегърна през раменете и ме насочи към Общата порта. При Барас всичко бе заговор на нация срещу нация или още по-зле, конспирация за подриване на какъвто там мир бе останал в Разделената империя.
— Проклет да съм, ако знам. — Всъщност наистина се носеха приказки за Синята дама. Барас винаги настояваше, че баба ми и тази предполагаема чародейка водят някаква лична война и го правят от десетилетия — ако бе вярно, войната им трябваше да е доста мижава, защото бях видял твърде малко признаци за нея. Разказите за Синята дама изглеждаха също толкова съмнителни като онези за шепата тъй наречени магьосници, които уж обитавали западните дворове. Келем, Корион и половин дузина други: обикновена сбирщина шарлатани. Само съществуването на бабината Мълчалива сестра придаваше някаква достоверност на слуховете… — Последното, което чух, беше, че нашата приятелка в синьо пърха от един тевтонски двор в друг. Сигурно вече са я обесили за вещерство.
— Да се надяваме — изсумтя Барас. — Да се надяваме, че няма да се върне в Скорон, за да разпали наново тази малка война.
Виж, тук бях напълно съгласен. Бащата на Барас беше договорил мира и се отнасяше с него все едно му е втори син. Аз лично бих предпочел да пострада някой мой близък родственик, отколкото това конкретно мирно споразумение. Нищо не можеше да ме накара да се върна пак в планините да се бия със скоронците.
Напуснахме двореца през Портата на победата в добро настроение, като си предавахме манерката с уенитско червено, докато аз обяснявах предимствата на това да ухажваш сестри.
Но щом излязохме на Площада на героите, виното се превърна в оцет в устата ми. Задавих се и изпуснах манерката.
— Там! Виждате ли я? — Като кашлях и бършех сълзи от очите си, забравих за собственото си правило и посочих жената със сляпото око. Тя стоеше в основата на гигантска статуя, Последния стюард, който седеше навъсено на жалкия си трон.