Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
— А бащата?
— Страшно умен. Отмъстителен. Пълен задник. Много невъздържан, кряска и вика, троши неща, после изведнъж утихва – страх да те хване.
Мъжът беше толкова кротък, когато миналия следобед дойде да разпознае трупа – по една бенка на лявата ръка – че Д’Агоста го бяха побили тръпки.
— Няма да се изненадам, ако изпрати хората си тихо да търсят убиеца. Ако те го намерят преди нас, вероятно извършителят ще изчезне безследно и ние никога няма да можем да приключим случая.
— Не скърби ли?
— О, да, но по свой начин. Ако личният му живот поне малко прилича на деловия, мисля, че неговият начин да скърби ще бъде да намери убиеца, да го изкорми жив и да направи въже от червата му, за да го обеси с него.
Сингълтън изстена, после отпи още една глътка.
— Милиардер, взел правосъдието в свои ръце. Боже опази! – Погледна към Д’Агоста. – Някаква връзка с деловите интереси на таткото? Нали разбираш, убий дъщерята, за да си го върнеш на бащата?
— Работим по въпроса. Забъркан е в куп съдебни дела, получил е и своя дял смъртни заплахи. Тези типове от интернет компаниите са като викингите.
Сингълтън изръмжа, после двамата останаха седнали няколко минути, потънали в мисли. Това беше начинът, по който капитанът управляваше случаите. Да седне с теб късно вечерта, когато сградата е празна, и да си поговорите. Затова беше толкова добро ченге и приятен началник, за когото да работиш. Най-накрая той се размърда на стола.
— Познаваш ли онзи тип от „Поуст“, който обикаля наоколо и си вре носа навсякъде, задава въпроси и тормози хората ми. Бива ли го?
— Той е задник, но обикновено стига до историята.
— Кофти работа. Тя вече е твърде голяма и само ще се раздува.
— Аха.
— А ФБР? Какъв е техният дневен ред? И как са решили, че става дума за федерално престъпление?
— Не се притеснявай, аз мога да работя с тях.
— Радвам се да го чуя. – Сингълтън стана. – Вини, вършиш страхотна работа. Обади се, ако имаш нужда от каквато и да е помощ или да сритам някого в задника.
— Да, капитане.
Сингълтън си тръгна. Д’Агоста хвърли със съжаление празното кенче в кошчето за боклук и се зае отново с безкрайния и досаден видеозапис.
7.
Д’Агоста спря патрулката зад ограденото с полицейска лента място пред къщата. Слезе от колата, а от другата страна се показа неговият партньор сержант Къри. Д’Агоста спря за малко да огледа градската къща, построена от розов гранит по средата на тиха пряка между Второ и Трето авеню, по чието протежение се издигаха безлистни дървета гинко.
Жертвата, Кантучи, беше от най-лошия вид мафиотски адвокати, хлъзгав като змиорка. Беше на мушката им от две десетилетия, подложиха го на няколко съдебни процедури пред голямо жури от съдебни заседатели, но те така и не успяха да му отнемат разрешителното да се явява в съда. Той се оказа един от недосегаемите.
Сега обаче го бяха докопали, и то здравата. Д’Агоста се запита как убиецът е успял да преодолее страхотната охранителна система.
Той поклати глава, закрачи в мрака на декемврийската вечер към входната врата и се качи по стълбите пред нея. Къри я отвори и Д’Агоста влезе във фоайето, оглеждайки наоколо. Къщата си я биваше: пълна с редки антики, картини и персийски килими. Долови слабата миризма на различните химикали и разтвори, използвани от криминалистите. Те вече бяха свършили работата си, така че нямаше нужда да слага обичайните калцуни, боне и манта, за което Д’Агоста беше благодарен, докато вдишваше задушливия въздух, защото металните жалузи на къщата още бяха спуснати.
— Готов ли сте за огледа, сър? – попита Къри.
— Къде е консултантът по сигурността? Трябваше да ме посрещне тук.
От сенките излезе дребен афроамериканец с бяла коса, син костюм и осанка на сериозно достойнство. За него се говореше, че е един от най- добрите специалисти по електронна сигурност в града, и Д’Агоста с изненада установи, че изглежда най-малко на седемдесет.
Той протегна студена ръка:
— Джек Марвин – представи се с дълбок като на проповедник глас.
— Лейтенант Д’Агоста. Кажете ми, господин Марвин, как кучият син е проникнал през тази система за сигурност на стойност един милион?
Марвин се изкиска страховито.
— Много умно. Бихте ли искали да обиколим?
— Разбира се.
Марвин тръгна, крачейки живо надолу по централния коридор, а Д’Агоста и Къри го последваха. Д’Агоста се чудеше защо, по дяволите, Пендъргаст не беше дошъл, след като го помоли. Това беше случай, който щеше да го очарова, и като се има предвид съперничеството между Нюйоркското полицейско управление и ФБР, Д’Агоста си помисли, че прави услуга на агента, като го кани. От друга страна обаче, досега Пендъргаст не беше показал особен интерес към случая – колко неохотно само се бе съгласил да дойде с него при Озмиян.