Хилядният етаж [bg]

Добре поне че Ерис беше щастлива през последните две седмици с момичето от долните етажи, с което се срещаше. Ейвъри се питаше къде е момичето, дали е дошло. Прииска й се да се запознае с нея. Ерис дори не й беше казала името й.

Ейвъри се огледа. Изглежда, всички, които познаваха Ерис, бяха дошли, всичките им съученици и учители, родителите на приятелите им и приятелите на родителите. Забеляза Уот отзад, очите му сведени, също като нейните, въпреки че тя не беше говорила с него от онази нощ. Другите приятели на Ерис седяха на редицата зад нея: Джес, Риша, дори Минг — и Лида, разбира се, чиито очи прогаряха дупки в гърба на Ейвъри през цялото време. Семейството на Ерис беше на първия ред: майка й, облечена в черна рокля от кретон, която не беше твърде подходяща за погребение; Лейн, лелята на Ерис, беше дошла от Калифорния; и за огромна изненада на Ейвъри, Евърет Радсън и възрастната му майка. Баба Радсън гледаше напред с неразгадаеми очи. Беше се накичила с повече диаманти, отколкото Ейвъри беше виждала някой някога да носи, сякаш щеше да компенсира с карати отминалата младост. Седналият до нея господин Радсън хлипаше в кърпичка с монограм.

Ейвъри искаше да бъде разстроен заради Ерис. Не беше правилно да я изостави приживе, а сега, след смъртта й, да скърби. Същевременно не можеше да му се сърди, не и на човек, който бе така съкрушен от мъка.

Ейвъри и семейството й бяха на втория ред, зад Дод-Радсън, изненадващо почетно място, при положение че Ерис беше загинала на партито на Ейвъри. Родителите на Ерис не я виняха за случилото се. Тя обаче не можеше да каже същото за своите родители, които почти не я поглеждаха. Бяха все още пребледнели от шока. До Ейвъри се беше настанил Атлас, красив както винаги, с тъмен костюм. Непрекъснато се опитваше да привлече погледа й, но тя гледаше, без да помръдва, екрана, на който се сменяха портрети на мъртвата й приятелка.

— Дошли сме без нищо на този свят и няма да отнесем нищо…

Нищо, нищо, нищо, ехтеше думата в главата й. Ейвъри не знаеше нищо, защото точно това бе направила за Ерис. Не каза на никого истината за смъртта на приятелката си. Дори на Атлас.

Истината не променя нещата, опитваше се да си повтаря тя. Нищо нямаше да върне Ерис. Тя обаче знаеше, че тези мисли са проява на страх, че защитава собствения си интерес, и се презираше, че мисли по този начин.

След като Ерис падна — преди три вечери, макар да й се струваше, че е минал цял един живот, — Ейвъри прекрати партито и се обади на полицията. Те пристигнаха почти веднага. Ейвъри ги заведе на покрива и обясни с разтреперан глас как е намерила стълбата, как е качила приятели, за да им покаже гледката. Четиримата отидоха на разпит. Както се бяха разбрали, до един подкрепиха историята на Лида: Ерис била пияна и се подхлъзнала.

Ейвъри се смая колко лесно приеха лъжата им. Никой не поиска доказателство, никой не предяви обвинения. Ейвъри знаеше, че трябва да я държат отговорна, че е отворила вход към покрива, но единственото последствие беше, че пристигна екип по поддръжката и запечата изхода. Сега не спираха да я следят погледи и бе още по-зле, отколкото преди. „Какъв шок, че Ейвъри Фулър не умее да преценява — шушукаха всички. — Да остави пияна приятелка да се качи на покрива. Каква трагедия!“