Жените, които го познаваха [bg]

– Слушам.

– Само ти. Защото предполагам, че другите слушат в момента.

Ваня погледна въпросително Торкел, който кимна в отговор. По всяка вероятност Хинде знаеше, че тя никога не би приела обаждането сама, и беше рисковано да го лъжат.

– Така е.

– Информацията, която искам да ти предам, е само за твоите уши. Но може би няма да ти разрешат да дойдеш и да ме видиш отново?

– Защо го казваш?

– Себастиан много те защитаваше. Сякаш мислеше, че няма да можеш да се справиш с мен сама. Той там ли е?

Себастиан отговори, без да иска разрешение от Торкел. Отиде и застана до Ваня.

– Тук съм. Какво искаш?

– Ваня може да дойде и да побъбри малко с мен, нали? Моля?

– Защо? Ако имаш да казваш нещо, кажи го сега.

– Не. Само на Ваня. Очи в очи.

– Никога – чу се да казва Себастиан.

Но вече беше късно. Телефонът изщрака, когато връзката прекъсна, и свистенето заглъхна. Хинде затвори. Ваня стана с решително изражение на лицето. Себастиан веднага се досети къде отива.

– Недей, Ваня. Не го прави. Не отивай там.

Тя го погледна ядосано.

– Защото?

– Той няма да ти каже нищо. Само иска внимание. Познавам Едвард Хинде.

– Чакай малко. Ние подозираме, че е замесен. Той звъни и предлага информация. Трябва ли да го пренебрегнем?

– Да.

Себастиан я погледна с умоляващи очи. Сякаш това имаше някакво значение. Чувстваше, че нещата се изплъзват от пръстите му, но трябваше да се бори. Знаеше, че не може да се откаже, при никакви обстоятелства. Не и отново. Ваня не трябваше да ходи там. За нищо на света.

– Защото Хинде не се обади на теб ли? Това ли е проблемът? Че той може да иска да каже нещо на мен? – Ваня го погледна в очите, готова да се бори на всяка цена.

– Не. Опасно е!

– Какви ги говориш, по дяволите? Мога да се грижа за себе си. – Тя се обърна към Торкел за подкрепа и се изненада, когато я получи веднага.

– Може да отидеш. Нека разберем какво иска Хинде.

– Ами заповед за посещение?

– Аз ще реша въпроса.

– А, сега можеш да го решиш – измърмори Себастиан.

Торкел се престори, че не го е чул.

– Мога да ти сложа подслушвателно устройство – предложи Били и тръгна към вратата.

Ваня го спря.

– Не. Ако го забележи, Хинде може да млъкне.

– Той и без това няма да каже нищо важно – обади се Себастиан, твърдо решен да не се предава. – Само ще увърта и ще наговори куп глупости и лъжи.

– В такъв случай двамата наистина си приличате – прекъсна го Ваня.

– Ваня...

Тя се отправи към вратата. Себастиан се вгледа в нея. Беше ужасен. Ваня отиваше при Хинде. При Чудовището. Не можеше да се примири. Последните му думи към нея бяха:

– Нека поне дойда с теб.

Отговорът й изобщо не беше дружелюбен. Ваня дори не го погледна.

– Съжалявам, не си поканен – каза тя и излезе.

Себастиан изведнъж изпита чувството, че няма да я види повече. Че всичките му усилия да стигне до нея са били напразни. Той седна на стола и прегърби рамене. Другите го гледаха недоумяващо. Знаеха колко самовлюбен е, но реакцията му към тази ситуация пак беше прекалена. За Торкел това беше камъчето, което обърна колата. Себастиан наистина вече не разбираше какво става и не можеше да се държи нормално. Той, изглежда, приемаше факта, че Ваня ще се срещне с Хинде, като лично поражение. Това му напомни малко за момента, когато Себастиан му каза, че е спал с всички жени, които са били убити. Тогава Торкел видя същата смесица от паника и тъга в очите му. В онзи случай беше разбираемо, но сега? Сега беше недопустимо. Идеята да попречи на Ваня, най-добрия полицай в екипа, да получи информация, бе престъпване на всякакви граници, независимо дали бе, защото Себастиан мислеше, че тя няма да се справи или защото смяташе, че той би трябвало да е избраният.