Човек без куче [bg]

Петък, 3 декември, започна с нови снежни бури. Макар да не предизвикаха хаос като последната виелица, не пощадиха съвсем пътищата. Общественият транспорт в Южна и Западна Швеция се движеше със сериозни закъснения и Гунар Барбароти благодари на далновидността си да си запази билет за ранния влак в шест сутринта. При нормални атмосферни условия щеше да стигне в Стокхолм в десет, но сега пътуването отне шест часа. Понеже горчивият опит от премеждията с вътрешните полети още не бе избледнял в паметта му, той се запита дали в бъдеще да не се превърне в заклет привърженик на личния автомобил.

От друга страна обаче, пътищата едва ли бяха по-лесно проходими при зимни условия, а и оставаха два часа до срещата му с Кристина Хермансон. Пресече площад „Сентралплан“ и улица „Васа“ и се регистрира в хотел „Терминус“. Стаята му още не бе почистена и той се задоволи да остави багажа си на рецепцията. Излезе навън, повървя стотина метра из снежните парцали и обядва в „Йенсенс Бьофхюс“: кюфтета с лук по датски.

Докато се хранеше, го обзе нарастващо напрежение заради предстоящата среща. Дори започна да го сърби кожата на главата. Такива оплаквания получаваше обикновено при предстоящо стресиращо събитие. А дали не е пърхот? Проблемът се появяваше периодично, докато течеше разводът. След като всичко приключи и двамата с Хелена заживяха отделно, след като подписаха всички документи и отворените рани започнаха да заздравяват, пърхотът изчезна. Фризьорката му, млада дама с четирийсет и осем безупречни зъба и очи, дълбоки като кладенци, твърдеше, че пърхотът е психосоматично оплакване. Тя не можеше да произнесе тази сложна дума, но за две години и половина професионален опит бе установила, че щастливите хора не страдат от пърхот.