Проста истина [The Simple Truth - bg]

— Джон, когато бяхме дошли да те видим в съда, аз придружих Майкъл в болницата.

Фиск трепна.

— Какво?

— Майка ти изобщо не му проговори. Беше й донесъл подарък, но тя не го взе. Той ми каза, че винаги е такава. Защото обичала само теб, а от него изобщо не се интересувала.

— Лъжеш — прошепна Фиск.

— Не, не лъжа. Истина е.

— Лъжеш — повтори той по-високо.

— Питай хората в болницата. Те ще знаят.

Няколко минути мълчаха. Фиск бе навел глава. Най-сетне отново я погледна.

— Не съм си и мислил, че той също може да я загуби.

— Сигурен ли си? — тихо попита Сара.

Фиск стисна юмруци.

— Какво намекваш? — изрече той с треперещ глас.

— Какво ти е пречило да поговориш с брат си? Майкъл ми каза, че не общуваш с него. Ти призна същото. И все пак не вярвам, че не си знаел за нейното отношение.

Фиск мълча цяла минута. Гледаше Сара, но едва ли я виждаше; очите му не издаваха какво мисли. Накрая затвори очи и промълви съвсем тихо:

— Знаех.

Продължаваше да я гледа. Сара изтръпна от страшната болка, изписана по лицето му.

— Просто си затварях очите — каза Фиск. Сара впи пръсти в рамото му. — Сигурно ми е трябвал повод, за да нямам нищо общо с брат си. — Той въздъхна отново. — Има и още нещо. Преди да отиде в затвора, Майк ме потърси по телефона. Аз не му се обадих. А сетне вече бе късно… аз го убих.

— Не можеш да се упрекваш за това. — Сара видя, че думите й нямат ефект, и смени тактиката. — Ако искаш да се обвиняваш, поне избери истинската причина. Било е несправедливо да прогониш своя брат от живота си. Постъпил си зле. Много зле. А сега вече го няма. Ще трябва завинаги да приемеш тази истина, Джон.

Лицето му бе станало малко по-спокойно.

— Мисля, че вече съм я приел.

След неговата искреност Сара реши, че не бива да крие нищо.

— Днес бях при баща ти — каза тя и побърза да продължи: — Обещах ти го. Разказах му какво се случи в действителност.

— И той ти повярва веднага — скептично подхвърли Фиск.

— Да, защото говорех истината. Той ще ти се обади.

— Благодаря, но не биваше да се месиш.

— Той ми разказа някои неща.

— Какво например? — рязко попита Фиск.

— Например защо си напуснал полицията.

— По дяволите, Сара, не трябваше да знаеш.

— Трябваше. Длъжна бях.

— Защо?

— Знаеш защо.

Няколко минути седяха мълчаливо. Фиск бе навел глава и разсеяно си играеше със сламката. Накрая се облегна назад и скръсти ръце.

— Значи татко ти е разказал всичко?

Сара вдигна очи към него.

— Да, за престрелката — плахо отвърна тя.

— Тогава знаеш, че едва ли ще изкарам до шейсет, може би дори и до петдесет.