Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
— Кажи ми всичко, което си чула или видяла, момиче, от първия миг, в който поведе въпросната жена. Всичко.
— Но аз нищо не съм чула, Айез Седай. Пазителката ме отпрати веднага щом… — Прониза я мъчителна болка, пръстите на нозете й се заровиха в пръстта, гърбът й се изви в дъга; спазъмът продължи само няколко мига, но сякаш бяха вечност. Борейки се да си поеме дъх, тя осъзна, че брадичката й е притисната в земята и пръстите й ровят в пръстта. Не помнеше кога е паднала. Можа да види кошницата с пране на госпожа Елвард, килната на една страна до каменната стена на фермерската къща, и изсипаните на куп мокри чаршафи. Странно — Мориа Елвард никога не би оставила прането си така.
— Всичко, момиче — промълви хладно Айез Седай. Сега тя стоеше над Сара и не правеше никакво усилие да й помогне. Тя й беше причинила болката; не трябваше да е така. — Всяка личност, с която е разговаряла тази Елминдреда, всяка думичка, която е казала, всеки нюанс, всяко изражение.
— Тя говори с лорд Гавин, Айез Седай — изхлипа Сара, заровила лице в пръстта. — Това е всичко, което знам, Айез Седай. — И се разплака искрено, убедена, че това е достатъчно, за да задоволи тази жена.
Глава 18
В Пътищата
Закопчал палтото си догоре, Перин спря и погледна секирата, все така затегната на стената, където я бе оставил, след като я издърпа от вратата. Никак не му харесваше да понесе отново това оръжие, но все едно, размота колана от куката и го пристегна здраво на кръста си. Чукът привърза към вече натъпканите си дисаги. Метна дисагите и навитото на руло одеяло през рамо, след което взе пълния със стрели колчан и лъка от ъгъла зад вратата.
Издигащото се слънце лееше зной и светлина през тесните прозорци. Разхвърляното легло беше единственият знак, че някой е пребивавал тук. Стаята вече губеше усещането за присъствието му; дори като че ли започваше да намирисва на празнота въпреки собствената му миризма по завивките. Никога не беше се задържал достатъчно дълго някъде, че да остави усещането за себе си да се задържи след заминаването му. Никога не бе оставал толкова, че да пусне корени, да почувства едно място едва ли не като свой дом. „Е, нали сега тръгвам за дома.“
Обърна гръб на вече опразнената стая и излезе.
Гаул се надигна без усилие от мястото, където беше приклекнал, под един гоблен с мъже, яхнали коне и преследващи лъвове. Носеше със себе си цялото си въоръжение плюс два кожени мяха с вода и навито одеяло, както и малко котле за готвене, вързани до кожения калъф на лъка му. Беше сам.
— Другите? — попита Перин, но Гаул поклати глава.
— Твърде далече е от Триделната земя. Предупредих те за това, Перин. Тези ваши земи са твърде влажни; въздухът е все едно че дишаш вода. Твърде много хора има тук, наблъскани един до друг. До гуша им е дошло от странни места.
— Разбирам — каза Перин, макар че това, което разбираше, бе, че в края на краищата измъкване нямаше да има, никаква айилска чета спътници, които да прогонят Белите плащове от Две реки. Но премълча разочарованието си — няма смисъл да ревеш, че желязото се е откъртило; просто трябва да го изковеш наново. — Имаше ли някакви трудности да направиш това, за което те помолих?
— Никакви. Наредих на един тайренец да отнесе всичко, което ти поиска, при конюшнята до портата към Драконовата стена и да не казва на никого; сигурно са го видели, но ще си помислят, че вещите са за мен, и ще мълчат. Портата към Драконовата стена. Човек може да си помисли, че Гръбнака на света е ей там, на хоризонта, а не на повече от сто левги оттук. — Айилецът замълча колебливо. — Момичето и Огиерът се подготвят съвсем открито, Перин. Тя се опитва да издири веселчуна и разправя на всички, че е решила да пътува през Пътищата.
Перин почеса брадата си и въздъхна тежко, почти изръмжа.
— Ако ме издаде на Моарейн, заклевам се, че няма да може да си седне на задника една седмица.
— Само че е много ловка с ножовете — вметна Гаул безпристрастно.
— Не е чак толкова ловка. Само да ме е издала тя. — Перин се почувства несигурен. Без спътници айилци. Значи бесилката си го чакаше. — Гаул, ако нещо се случи с мен, кажа ли ти, отвеждаш Файле. Тя може да не поиска да се махне, но ти я отведи. Погрижи се да се измъкне невредима от Две реки. Обещаваш ли?
— Ще направя каквото мога, Перин. Заради кръвния дълг, който имам към теб, ще го направя. — Гаул, изглежда, се съмняваше, че ще се справи, но Перин не смяташе, че ножовете на Файле ще са достатъчни, за да го спрат.
Минаха колкото се може по-незабелязано през многобройните проходи и тесни стълбища, предназначени, за да могат слугите да влизат през тях ненатрапчиво. Лошо, че тайренците не бяха направили отделни коридори само за слугите. Въпреки това срещнаха много малко хора, дори по широките коридори с техните позлатени светилници и красиви гоблени, а благородници изобщо не се мяркаха.