Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
— На път към Рим, Марк Аврелий.
— Какво?
— Двамата със сина му тръгнаха за Рим, за да занесат възможно най-бързо новината — обясни му Меминий, който явно не разбираше къде е грешката.
— Разбира се, че така ще направят! — навъси се Кота. — По суша ли ще пътуват?
— Разбира се, Марк Аврелий. От собствената си конюшня им дадох две двуколки с мулета.
Кота стана от стола си. Вярно, че няколкото последни дни го бяха изтощили, но сега изведнъж бе усетил прилив на сили.
— Аз ще занеса в Рим новината за битката при Араузио — закани се той. — Ако трябва, ще ми пораснат криле, но ще стигна преди Квинт Сервилий! Кълна се пред боговете! Марк Меминий, ще ми дадеш най-добрия си кон. При изгрев-слънце потеглям.
Кота се втурна в галоп към Масилия, без да вземе никаква охрана със себе си. В Гланум смени веднъж коня си, в Аква Секстия — втори път. Само седем часа, след като беше напуснал Араузио, вече беше в Масилия. Голямото пристанище, основано от гърците преди векове, все още не беше чуло нищо за битката отпреди четири дни. Кота завари града, който като всички гръцки колонии блестеше чистота, в напрегнато очакване да научи какво става с германите.
След като помоли някакви минувачи да му покажат пътя към дома на етнарха, само за миг Кота се намери пред вратата й, нахълта вътре с типичната за всеки римски управник наглост и веднага мина по същество. Понеже Масилия се радваше на приятелски връзки с Рим, но не се подчиняваше на римска власт, той най-спокойно можеше да бъде изпъден, при това без право да се оплаква. Но, разбира се, подобно нещо нямаше да се случи, особено след като етанрхът и служителите му чуха какво има да им съобщи сенаторът.
— Искам да ми дадете най-бързия кораб в Масилия, с най-добрите моряци и най-добрите гребци — нареди той без заобикалки. — На кораба да няма никакъв товар, който да ни бави, а аз ще взема със себе си още два екипажа гребци, в случай, че ни се наложи да плаваме при насрещен вятър или насрещно течение. Защото имаш думата ми, етнарх Аристид, че ще стигна Рим до три дни най-късно, пък ако ще и да гребем през целия път! Няма да следваме крайбрежието, ще плаваме право към Остия, така че ще ми дадете и най-добрия навигатор в града. Кога е следващият прилив?
— Корабът ще бъде готов при изгрев-слънце, Марк Аврелий — увери го любезно етнархът. — Тъкмо тогава е и приливът — покашля се той, за да прикрие неудобството си. — А кой ще плаща?
„Това се вика грък от Масилия“ — помисли си Кота, но не го каза на глас.
— Напишете ми сметката. Ще плащат римският Сенат и народ.
Сметката беше изготвена. Кота погледна главозамайващата сума и не се сдържа.
— Та това си е живо кожодерство — обърна се той към Аристид, — особено когато ни предстои да се готвим за нова война с германите. Не можете ли да махнете някоя и друга драхма от сметката?
— Съгласен съм, че изглежда като кожодерство — ловко се измъкна етнархът, — но война или не, работата си е работа. Цената си остава, Марк Аврелий. Или си съгласен, или не си.
— Съгласен съм — нямаше какво да прави Кота.
Цепион и синът му не си направиха труда да посетят Масилия, защото за тях това би означавало излишно отклонение. А и Цепион знаеше по-добре от всеки, та нали беше прекарал цяла година като консул в Нарбон, без да се смята мандатът му на претор в Испания, че в Галския залив ветровете винаги духат в обратната на желаната от него посока. Затова щеше да хване удобния Домициев път, който послушно следваше долината на река Друенция, да прехвърли Алпите през прохода Монс Генава и веднъж озовал се в Италийска Галия, само да върви по Емилиевия и Фламиниевия път, и ще се озове в Рим. Ако имаше шанс да сменя животните си достатъчно често, нищо не му пречеше да изминава по сто — сто и двадесет километра на ден, а притежавайки проконсулски империум, на нито една крайпътна станция не можеха да му откажат. Като че ли всичко вървеше по мед и масло: с всеки изминат километър Цепион започваше да се чувства все по-уверен, че ще изпревари сенаторския куриер, който несъмнено бързаше по петите му да занесе новината за Араузио в Рим. Дори преходът му през Алпите се оказа толкова бърз, че воконтите, които имаха навика да дебнат непредпазливите римски пътници, идващи откъм Домициевия път, не можаха да реагират навреме и докато се наканят да устроят засада, колесниците на Цепион и сина му отдавна бяха профучали и вече дрънчаха по пътищата на Италийска Галия.
Когато стигна Ариминиум, при който свършваше Емилиевият път, Цепион си каза, че повече няма как да бъде изпреварен — благодарение на удобните пътища и винаги отпочинали мулета, които му се предоставяха като на висш римски управник, цялото разстояние от Араузио до Рим щеше да му отнеме не повече от седем дни. Лека-полека Квинт Сервилий започна да се отпуска. Вярно, че беше уморен, вярно, че главата го цепеше, но най-важното бе, че щеше да занесе в Рим своята версия за случилото се при Араузио пръв, а това означаваше, че девет десети от борбата е спечелена от него. Когато насреща му се показа Фанум Фортуне и двуколките завиха по Фламиниевия път, за да прехвърлят Апенините и се спуснат надолу по долината на Тибър, Цепион знаеше, че е победил в състезанието. А Рим нямаше как да не повярва на неговия разказ.