Диалози на мъртвите

— Добре ли си? — попита той загрижено. — Искаш ли да вдигна гюрука?

— Не — извика тя. — Разбира се, че не. Това нещо не може ли по-бързо?

— Колко бързо искаш? — попита я той.

— Колкото искаш.

— Добре.

Бяха вече излезли от главната магистрала и сега караха по тесни междуселски пътища. Той натисна педала на газта и храстите отстрани се сляха в неясна тъмна ивица. Беше добър шофьор, достатъчно добър за да знае, че кара прекалено бързо не заради завоите — с тях неговата техника на каране можеше да се справи — а заради неочакваната картина, която може да се разкрие след всеки от тях.

Но Рай се бе облегнала на него, обгърнала с дясната си ръка раменете му, стиснала му лакътя здраво с лявата си ръка и устните й бяха толкова близо до бузата му, че усещаше топлия й дъх, смесващ се отвреме-навреме с някой студен порив на вятъра.

Той взе дълъг ляв завой, достатъчно тъп, за да не представлява проблем, но когато колата излезе от него, от храсталака от дясната страна на пътя излезе елен, спря се само колкото да ги види, че се носят към него, след което с елегантен скок потъна в храсталака отляво.

Вероятно нямаше опасност от удар с него, но крака му инстинктивно чукна леко спирачката и за колата, все още ненапълно излязла от завоя и стъпила на купчина влажни листа, това бе достатъчно, за да поднесе. Поднасянията обаче бяха нещо, с което той би се оправил и насън. Но пътя бе тесен, външните колелета бяха стъпили на тревата отстрани само за миг и мина още един цял миг, преди да овладее колата напълно. За щастие банкета бе равен, нямаше и канавка, но нещата добиха малко по-драматичен вид, защото предното стъкло попадна под ударите на надвесените ниско вейки и една-две даже за малко не ги плеснаха по лицата. Овладял напълно положението, той спря рязко и коланите им се опънаха.