Стигмата

– Къде отиваме? – попита момчето.

– Ще видиш.

– Какво става тук? – попита Симон. – За него нямам кон.

– Не му и трябва. Той може да язди с мен.

Филип бутна и отвори решетката.

Симон вдигна факлата, откри входа на тунела и тръгна по него. Трябваше да бързат, в случай че конярчето реши да вдигне тревога.

– Във вашия замък в Бургундия ли се връщате? – попита Лу.

– Не можем да се върнем там, момко.

– И защо?

– След това за мен няма да има прошка от Църквата, уверявам те.

– Тогава какво ще правите?

– Ще стана федит, предполагам. Ще ида в Каталуния. Винаги мога да си намеря работа като войник някъде.

– Наистина ли ще изоставите замъка и земите си? Заради тази жена? Това ли ми предлагате? Да живея, както живях и преди?

– Няма да те изоставя, Лу, обещавам ти. Дължа ти живота си. Но не ти обещавам живот в замък, обещавам ти само, че няма да те изоставя.

Лу се умълча. В един момент беше там, пристъпваше в мрака, в следващия вече го нямаше.

В пещерата ги чакаха два коня. Те бяха неспокойни, дъхът им се издигаше на гъсти облаци.

Филип помогна на Фабрисия да се качи на единия от тях.

– Само два коня? – той се обърна към Симон. – Няма ли да дойдете с нас?

– Аз съм свещеник, посветил съм живота си на Бог. Къде бих могъл да ида?

– Момчето ще се разприказва. Ще ви предаде.

– Ако съм прокълнат, този път ще бъда прокълнат като мъж, а не като половин мъж.

– За какво говорите?

– Тя ще ви разкаже – рече Симон. – Сега вървете, преди някой да е вдигнал тревога.

Фабрисия протегна ръка към него. Симон я улови и целуна пръстите ѝ.

– Вървете с Бог – рече той.

Филип се метна на другия кон и го пришпори. Вятърът простена през отвора на пещерата и завихри ледени пръски.

– Сбогом, свещенико – рече Филип.

– Dieu vos benesiga – повторно ги благослови Симон и изчезна в тъмнината.