Стигмата

– Да, на съпругата ми. Представях си лицето ѝ.

Обида беше обикновен моряк да задава въпрос на някой с неговия произход. Но на него не му се мълчеше и му се стори по-приемливо да разкаже на този мъж какви мисли му минаваха, отколкото да се мотае из палубата и да мърмори на себе си.

– Чичо ми уговори сватбата. Баща ми загина в турнир, когато бях на десет години. Чичо стана мой настойник. Когато станах на осемнайсет, той ми даде земя, укрепено имение и съпруга. Тя беше на петнайсет и за венчавката влезе, покрита с воал. Братовчедите ми ми бяха казали, че има брадавица на върха на носа с размера на орех, затова, когато отметна воала си и видях красивото ѝ лице пред себе си, не повярвах на очите си. От този момент нататък бях омаян от нея. Някои биха решили, че подобно отношение не подобава на истински мъж, но тя е единствената жена, която съм познал.

– Господарю, не бих си помислил, че не сте достатъчно мъж, а че сте щастливец. Малцина са мъжете, които могат да заявят, че обичат съпругите си. Рядко се случва човешка съдба с подобно съчетание на звездите.

– Кълна се, видиш ли я, ще ме презреш, задето съм я оставил и съм дошъл в тази пустош.

Мъжът се прекръсти и се извърна при това богохулство.

На палубата неколцина монаси се събраха под знаме със светия кръст и запяха химн. Вярваха, че с молитва и набожност могат да прогонят мохамеданите от Светите земи. И той май си въобразяваше някога същото, но вече не вярваше в чудеса.

Облегна се на дървения релинг, затвори очи и той се превърна в каменния парапет на замъка му в Троа. Жените бяха долу при реката за прането, постелите за леглата лежаха прострени по камъните, за да ги избелва слънцето. Вратата към замъка стоеше отворена и зидарите поправяха потрошените подпори и рушащия се катапулт. Под него дворът беше пълен със слуги и коне, конярите почистваха конюшните с кофи вода, затова черни потоци течаха през двора и носеха черна слама. Пилета къткаха и се редяха по калдъръма, а въздухът миришеше на коне, мокър конски тор и пролет.

Още малко оставаше. Всичко, което си представяше, се намираше точно зад ясния хоризонт, а вятърът беше попътен. Скоро той щеше да се завърне при съпругата и земята си, където можеше да намери покой и изцеление за раните в душата си.

Слънцето прогони мъглата и го обзе чувството, че е като в нажежена тенджера. Потърси сянка на палубата под тясно платно. Лицето му беше почерняло след дванайсетте месеца в Земите отвъд, някои места розовееха и там кожата се белеше на ивици. Копнееше за дъжд и влажни росни утрини.

Затвори очите си и в мислите си прекрачи невръстен слуга, заспал до стената близо до огнището, друг слуга от кухнята вървеше към заспалото хлапе и с усилие крепеше огромна бъчонка с извадена от кладенеца вода. Той потопи лице във водата и пи жадно, после вдъхна утринното ухание на замъка: разтопен восък, пот, студена храна, престояло пиво.

В голямото огнище гореше огън. Приклекна до каменен стълб, за да наблюдава скришом съпругата си как вечеря. Тя беше в компанията на своите дами и на капелана си, пажовете бързо се притичваха с купи, за да може тя да отмие мазнината от пръстите си. По неин знак менестрелите се приближиха към масата, за да вечерят с остатъците, после изпяха благодарствена молитва и дървените маси бяха отместени.