Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Ние влизаме или в огъня, или в легендите — му рече разказвачът.
Но после дойдоха вести, че в Рим настанал хаос, десетки водачи сложили черната качулка и черните одежди, за да поемат водачеството над сборището. А после като че нямаше никакъв водач.
След 1700 г. от Италия вече не идвали никакви вести. Половин век Арман не можел да се довери на своята страст, нито на тази на околните, за да сътвори безумието на истинско Служение. И сънувал своя господар Марий в богатите одежди от червено кадифе, и виждал двореца, пълен с яркоцветни картини, и се плашел.
А после дошъл друг.
Децата му се втурнали в подземията под Гробището на невинните, за да му разкажат за новия вампир, облечен с наметало от червено кадифе, поръбено с кожи, който осквернявал църквите и поразявал онези, които носят кръстове, и обикалял светлите места. Червено кадифе. Било чисто съвпадение, ала то го вбесявало и той виждал в него оскърбление, с нищо неоправдана болка, която душата му не можела да понесе.
А после била преобразена и жената, жената с лъвска грива и име на ангел, прекрасна и могъща като своя син.
И той се изкачил по стълбището и излязъл от катакомбите, и повел шайката срещу нас, както качулатите дошли да погубят него и господаря му преди векове.
И се провалил.
Той стоеше, облечен в странните си дрехи от дантела и брокат, с джобове, пълни с монети. В мислите му преливаха образи от хилядите книги, които бе прочел. И се чувстваше пронизан от всичко, което бе видял по светлите места в големия град, наречен Париж, и сякаш чуваше как старият му господар му шепне на ухото:
Но хилядолетни нощи ще са твои, за да виждаш светлината такава, каквато никой смъртен нея е виждал, да я открадваш от далечни звезди, сякаш си Прометей, безкрайна илюминация, чрез която ще разбереш всичко на света.
— Всичко това се изплъзваше от моето разбиране — рече той. — Сякаш съм някой, комуто е бил възвърнат светът, а вие, Лестат и Габриел, сте като изображенията, изрисувани от моя стар господар, в лазур, кармин и злато.
Той стоеше неподвижно на вратата, обхванал лакти, гледаше ни и питаше мълчаливо:
Какво може да се узнае? Какво може да се даде? Ние сме изоставените деца на Бога. И пред мен не се разстила Дяволският път, и в ушите ми не звънят камбаните на ада.
4
Измина един час. Може би повече. Арман седеше до огъня.
По лицето му не бе останала ни следа от отдавна забравената битка. Непомръдващ, той изглеждаше крехък като празна черупка.
Габриел бе седнала срещу него и също се взираше мълчаливо в пламъците с уморено лице, което като че изразяваше състрадание. Болеше ме, че не мога да чета мислите й.
Мислех за Марий. Марий, Марий… Вампирът, рисувал картини в света и изобразявал на тях света. Триптихи, портрети, фрески по стените на двореца си.
И светът никога не бе го заподозрял, не бе го преследвал, нито го бе отхвърлял. Бандата от закачулени злодеи бе изгорила картините, същите онези, споделящи с него Мрачния дар… Дали той самият го бе наричал Мрачен дар? Те бяха тези, според които той не биваше да живее и твори сред смъртните, а не самите смъртни.
Пред очите ми изникна малката сцена в театъра на Рено, и се чух да пея, и песента ми премина в рев. Никола каза „Великолепно е“. Аз казах, „Дребнаво е“. И все едно ударих Никола. Във въображението ми той произнесе онова, което не бе казал онази нощ:
— Дай ми онова, в което мога да вярвам. Ти никога не би бил способен на това.
Триптихите на Марий украсяваха църкви и манастирски параклиси, може би и стените на дворци във Венеция и Падуа. Вампирите не биха влезли в светите места, за да ги свалят. Значи ги имаше някъде, може би с подпис, вплетен в детайла, творенията на вампира, обкръжил се с чираци смъртни, живял със смъртен любовник, от когото пийвал по малко, и излизал сам да убива.
Замислих се за онази нощ в хана, когато бях прозрял безсмислието на живота, и тихото бездънно отчаяние от разказа на Арман ми се стори океан, в който мога да се удавя. Това бе по-ужасно от пустинния бряг в мислите на Ники. Този мрак, тази празнота бяха продължили триста години.