Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Адам! — чувам нечий напрегнат глас да изрича името му и внезапно осъзнавам, че това съм аз. — Трябва да ти обясня!
Той прекъсва разговора си и се обръща.
Само дето това не е той. Това е непознат, който само бегло прилича на него. Поглежда ме въпросително.
— О, извинете — смотолевим смутено. — Припознала съм се.
— Ако трябва, ще бъда който кажете! — подхвърля закачливо той, а приятелите му се засмиват.
Опитвам и аз да се усмихна, обаче лицето ми отказва да го направи. За мой огромен ужас усещам, че в очите ми напират сълзи.
— Извинете, допуснах грешка — промърморвам и бързо се обръщам.
„Де да можех да кажа същото и на Адам! Но сигурно никога няма да разполагам с тази възможност!“ — казвам си с все по-нарастващ ужас. В Ню Йорк живеят над осем милиона души. Каква е вероятността отново да го видя?
Преглъщайки бързо сълзите си, аз поемам напред в нощта.
Трийсет и втора глава
Прибирам се късно в апартамента ни с гигантски пакет чипс и бутилка „Пино Гриджо“. Обикновено те са моята котва във времена на гадно настроение, обаче тази вечер дори и нюйоркското сирене чедар не е в състояние да ми помогне да се почувствам по-добре. Така си казвам, докато влизам в кухнята и тръсвам на масата до половина изядения пакет чипс.
Може пък виното да свърши повече работа.
Развъртам капачката. Веднъж някъде четох статия за това как производителите на вино от двайсет и първи век са започнали да използват винтови капачки. Казваше се, че това било по-добър начин за запечатване на виното, тъй като корковите тапи имали навика да мухлясват — очевидно. Лично аз обаче смятам, че това са пълни глупости. Въртящите се капачки на виното са измислени заради изоставените, самотни момичета, които нямат търпение да си отворят виното.
Наливам си чаша вино, изгълтвам половината на един дъх, после допълвам чашата си, грабвам примирено хвърления на масата чипс с намерение да му дам втори шанс, запътвам се към дневната и паля лампите.
— Ооооъъъммммгггллл!
Чувам страстни викове и на дивана зървам две преплетени тела. Абсолютно в същия момент те също ме виждат и скачат. Следва оправяне на сутиени, пристягане на колани и набързо приглаждане на коса.
— О, мммм… Луси — промърморва Робин и със зачервено лице оправя роклята си. — Не те очаквах толкова рано.
— И аз не се очаквах — изричам, застинала на прага. Сега вече знам как се е чувствал баща ми, когато случайно попадна на мен и Стюарт Йейтс в зимната градина, когато бяхме на петнайсет.
— Познаваш Даниел, нали? — сочи тя кавалера си, който вече е седнал с изправен гръб на ръба на дивана, като че ли се кани да пие чай с викария.
— Да, разбира се — кимвам. — Здравей, Даниел!
— Здравей, Луси! — изправя се той и стиска учтиво ръката ми, обаче аз не мога да не забележа, че ципът му не е вдигнат.
— Ъхъммм… — прокашлям се многозначително и кимвам по посока на въпросното място.
Той свежда озадачено очи и бузите му пламват. Обаче не съм сигурна на кого му е по-неловко — на него, на мен или на Робин, която започва енергично да набухва възглавниците, както прави майка ми, когато чака роднините на гости.
— Тъкмо гледахме един диск — отбелязва нехайно тя.
Поглеждам към телевизора. Не работи.
— Страхотно! — играя си ролята.
— Е, добре ли прекара днес? — прави се на любезна.
Разговорът е толкова скован, сякаш се намираме в лоша аматьорска пиеса.
— Ами, нали знаеш… — Иска ми се да й кажа за сестра си и Джеф, и за Адам, обаче се отказвам. Сега не е моментът да й изливам мъката си. — Ами вие двамата? Как мина денят ви?
— Възхитително! — блесват очите на Даниел.
— Добре — обажда се и Робин с престорено нехайство.
Двамата си разменят погледи и аз усещам познатото нажежаване на въздуха — както когато под повърхността бушуват страсти. Възприемам това като сигнал да напусна сцената.
— Е, аз смятам да си лягам. Късно е — изричам и правя крачка назад.
— Не е необходимо да си лягаш заради нас! — подхвърля нехайно съквартирантката ми. Обаче аз забелязвам, че от известно време набухва една и съща възглавница. Както и Даниел, който леко я изтръгва от ръцете й.
— Наистина съм много уморена — казвам и за повече достоверност се прозявам. Което е напълно вярно, както внезапно си давам сметка. Денят ми наистина беше доста натоварен. — Лека нощ!